Стихотворения на форумците ІІ

[Etiainen]

Еквилибриум, много добри неща имаш. Работите на Кристо също са доста интересни. На Кеца стихчетата са ми сред любимите.

[Norwegian Wood]

... да разведрим малко

Възхвала на благочестивия, славен и богобоязлив йеромонах Енеус Аугустус Анаксимандрус, записана прилежно през лето Господне две хилядо и десето, тъй както божията повеля диктуваше на перото на неговия несъщ брат

Бате Енчо е индианец
с педофилски произход.
Бате Енчо няма ланец,
щот' е беден идиот.

Бате Енчо възпитава
днеска малките деца,
Бате Енчо съзерцава
убавите им лица.

Слави Трифонов, Грабовски,
не вървят изобщо тук,
Енчо, ти като "Сваровски"
посред тях изпъкваш. Чук

си и си наковалня,
майка си и си баща,
твойта дребна мръсна тайна
всеки вече я разбра:

ти желаеш да закусиш
с всяко мъничко дете,
но преди това - да вкусиш
к'во е то да те е.е.

...

Енчо либи за четир'ма,
той е ТиВи царят,
Кузов, Джексън, друга фирма,
Енчо повтарят.

Само той е автохтонен,
той си е оригинал,
с тласък камионен,
с мощ на самосвал

иска, както са строени,
да ги почне сутринта -
без предстартово броене...
Ала само със ръка

в гащите ще си остане,
тъжен и неоценен -
няма той таквоз е.ане
да опита... във ярем

е напъхан този роден,
български еквивалент
на Хумберт, Карол... неспособен -
а с огромен контингент

от деца на таз държава...
демографския растеж
Бате Енчо славославя
по причина тази... теж-

ко беше преходното време
и децата бяха лукс,
а сега са много. Наредени,
те са му по вкус!

...

Бате Енчо е индианец
с педофилски произход.
Бате Енчо няма ланец,
щот' е беден идиот.

[Jamesmagno]

Джиниъс.

[camel]

Снощи разбрах, че някои хора ми харесват старите стихчета и реших да пусна няколко от сърце.

Реквием за една цигара

Навън е призрачното време на деня,
залязъл зад катранената гара....
Но ето!
Блясък на запалена цигара
избухва с леден пламък
и изсъсква огнен дим...
във небесата се издига той
като божествен стон, брониран в камък
за един единствен миг
като сияен златен замък....
Но този миг изчезва във катранената гара
и в този миг живееш ти –
душата на запалена цигара...

Но ти, блажена, вечно ще да бъдеш
отрова за света и белег за олтара
на чудо, блаженство и смърт...
Пожертвани пред Бога и пред звяра
в душа невинна…..
на изпушена цигара...

И вие кратко ще горите пред олтара
на безименната мръсночерна гара!
И вие двете
между устните на великан,
превърнал хиляди царици
във фасове на брой -
стотици...
И вие двете – и цигара и душа
ще изгорите в огнения одър,
поразени от една стрела -
ще паднете - цигара и душа...

О, колко сте безпомощни да спрете
косачите на мащеха съдба...
Обречени сте живи да умрете...
Вие -
запалена цигара
и нейната душа

Но вижте другите поне...
Планини от фасове замрели!
И тях са ги запалили
отдавна,
но в мор коварна ги заклели
косачите на вечна Смърт щастлива
и грозно безпощадна....

И ето днес
останките им вече се белеят
по мрачната,
потискащата гара
и жертви те са мъртви –
няма да запеят,
че те били са някога...
цигара
И те лежат безпомощни в калта...
Те са тихи, стъпкани, безмълвни
омърсени...
и убити
като призраците мъртволунни,
прокълнати от отровната уста
на великан
в душата груб и сляп и
мъртво ням!
И няма милост в глинено сърце,
нито в груби, зли, мазолести ръце,
прегърнали в задухата на мрака
вопъл тъжен на…една цигара,
заглушен от писъка на влака....

И ето! Вече идва края
издъхва беззащитната цигара,
а великанът никога не ще я чака
да живее....
И тя умира в дим и облаци от пара...
Тя издъхва!
Тя изгаря!
Тя умира!
Тя е факла, пламнала в мъглата,
за да бъде изгорена в тишината!

Но защо ли тя се е родила,
когато не живее, а умира....???







Либрето

Пълнолунният зефир на твоята усмивка
е нещо приказно,
което
увива злобата във крехката обвивка
на глухо,
страдащо либрето.
И в топъл лъх на свежа красота,
душата ми е странно слаба,
а ти –
щастлива като пролетта
прониза ме със нежна шпага...

И там....
В сълзите на зората
аз молих Бог със кървав фрак
че в стон ще приюти мечтата,
във стон и в ален саркофаг...

За теб,
богиньо,
всичко жертвах!
Пред теб,
пред лунния олтар,
а в моето сърце погребах
агонията на минзухар…

И някъде в копринени очи
се ражда чудно неведение...
Защото аз те чакам век,
а ти
наказваш моето смирение...

Укрил душата си в безкрая
мечтата сам набол на пика!
Ах, как желая,
как желая
целувката на Афродита…




Приказка за вдъхновението


Пленен от милата усмивка на зората,
започнах да ти се любувам аз
и през призрачната дреха на мъглата
съзрях те – вечен, посребрен елмаз

И ти блестиш над мен, сияеш
в каляска от една сълза
и тя те носи към върха! Нима не знаеш?
Нима загуби дирята една?

Но нищо. Аз ще я открия,
под топъл покрив ще те приютя
и в бисерът на твоята магия
душата ми покорно ще сломя

Принцесо! Аз бях толкова жалък!
Един ненужен скитник без подслон,
а ти създаде моя замък....
И блесна моят златен трон!

Съдба, пророчество и трепет
на тях се моля с вдигнати ръце
да бъда езеро, а ти да бъдеш лебед,
а водата да ни е сърце

Така сме ние сътворени,
виновна е една съдба
и ний летим, от прелест окрилени:
един поет, една жена!

Кажете ми?

Щастливка аз наричам старостта,
покрила се със мантията на дните
и майка и до нея - Вечността
се блъска с гордост във гърдите
с юмрук от младост....
А със тази младост заслепяват ме...
Звездите!
Но щом и те щастливи са да гледат
от орлово гнездо безчестията на нея -
Вечността!
Кажете ми тогава.....

Дали щастлива е смъртта?.....

*

Чудо, красота, затишие
и смъртник в ледено величие....
Това е Зимата!
Това е тя -
гора, изчезнала в мъгла,
когато...
избистрено на снежен хоризонт -
студено, ледено легато
обвива хубост и страдание
във леден кръгозор на вечността....
Но щом и зимата е толкова прекрасна,
замряла във обятията на ледена роса?....
Кажете ми тогава....

Дали красива е смъртта?......

[Equilibrium]

Флаг от кости

Раждат ни -
готови продукти.
Плът, меса и черва
без сърце
без стомана
без душа -
едни прости телеса.

Мелодии не пеем
музиката е враг
вклинени
като корени - греем
градът е наш;
наш е бетонния праг.

Мина времето
кога пееха душите
и ковашкия плам
на човека
пламтеше свиреп
в ириса, из очите
и кръстосваше съдбите.

СТИГА!
Край.
От днес кости
и плът трупаме:
издигаме раздрания флаг
от море до море
през град, и през град
до заледения човешки бряг.

И разярено-смутени
нахлуваме
свили пестници
в кръвта си окъпани
с изгнили душици
ние се бунтуваме.

Шайка сенки угнетени.

Нека тогава
сред смъртта ни
под знамето блеснала;
сред разкъсаните гърла
да падне поробителя
да се свие принизителя;
с нас да намерят смъртта.

И алена пепел
очи заслепила
да поръси нашия гроб:
последно причастие
за света хищен
де нежност и красота-
тях не закриля ги Бог.


"Ние не сме мъртви.Просто никога не сме живели." - Варг Викернес

[Kristo]

И като се е събрало племето,
да прегласува пак - на племенен съвет,
ето че било дошло е времето,
мен да изгонят, за техен общ късмет...

Добре.
Тук долу под мен ми падна маската,
да я взема ли или да я изритам?
Да скрия ли в мен силите властващи
или да ги демонстрирам опитам?
Колко красива била, отгоре погледната.
Така ли са ме виждали всички -
те дето са все слепци ли прогледнаха
и видяха ли нещо различно?
Дали си струва на съдиите ми думите,
че заслужавал бесило, безименен гроб,
също стякайки примката развълнувани,
да ме направят на съвестта си роб?

Добре.
За какво да се крия аз кой съм,
като от всичко, само с това се гордея?
И дали заради това съм нарочен,
за светлината в душа? Вината е в Нея!
Като стар враг на малките хора,
винаги ограден в кръг от "приятели",
на тях ли за милост да се помоля
или на някой масон най-влияетелен?
И когато всички на мен разчитаха,
да бъда верен, праведен и честен,
Дявол ги подмами и те се запитаха,
кого ли могат да жертват най-лесно?

Добре, ето -
Ще ви го напиша, щом ви се иска -
ще бъда изкупителната жертва за вас.
Изглежда съм дошъл тук с мисия,
която не смея да си кажа на глас...

Добре.
Нека и аз да се предам,
всички удари поД кръста,
после ще изгния сам
Кой/коя си ти?
Аз не те познавам...
Лице черно, душа мръсна,
Кой/коя си ти?
Долу в катакомбите,
ето - жертвоприношение,
стягат ме оковите,
във всяко измерение...
Кой/коя си ти?
Преди беше нещо/някого,
сега си отиди,
както правиш всякога...
Нека и аз да се предам,
да не виждам малодушните,
ако душата ми е храм,
то вашите са конюшните!
Лице черно, душа мръсна,
и въпреки омразата на всички,
аз пак ще възкръстна...а
кой/коя си ти?
Аз не те познавам...

[O|OeHukc]

Надолу-нагоре
отгоре-надолу:
зелено и синьо,
жълто и червено
-мравка рони
земята доволна,
небето свободно праща
сълза сънлива

- послание за игра

[O|OeHukc]

Там където европа свършва и никога не започва, му казваха,
че задника си бършеш с хартия от вестник "Дума".
Право да ви кажа, атакува мнението на изказващият се
и още по право да ви кажа, напсува го на майка.
И двамата миришеха еднакво.



--------------


Стоян беше тираджия от световна класа
не че познавах други тираждии
(за щастие) но родата му се кефеше
Един ден докара шоколад от франция
и казваше че е щвейцарски, да бе
(Милка), но изплюх го във кенефа -
Не обичам марципан.

Така ми разказваше Лилка
съседката от четвъртия етаж
Липсата на любезност от моя страна
и докара бедата да говори за шоколад

--------------------------------------




Ти някога разхождал ли си се по парковете без целта да седнеш на пейка и да люпиш семки с приятели,
без да седнеш на пейката и да се люпите със студентката, да пишете имената си и след тях : „Се ебаха тук”.
Ти познаваш ли прелестта на локвата от кучешка пикня, осветена от слънцето наперено - Жълто?
Вдигал ли си глава към него, търсил ли си с очите си неговите?
Достигал ли си до най-съкровените желания, оплетени в аурата на безоблачното време,
На безоблачното време в което си крие мълнията на хаотичните орелски чувства?
Не, аз не ти говоря за лятото, когато плътта е на показ, а цветята миришат най-силно.
Аз ти говоря за пеперудите, които обикалят около тебе, без да си пушил трева осеяна от пеперудите.
Говоря за слънцето, което храни пеперудите, а те тревата...

Полегнал съм на ярко зелената поляна,
деца с руси коси и бели чорапи играят около мен
Едно от тях се качва на корема ми,
хващаме се за ръце и започва да скача
Слънцето пече, озарява косите му,
които правят сянка на очите ми...

Времето ни използва, времето е нагло и трябва да бъде всекидневно, ежеминутно, без почивка изнасилвано!

А ти разхождал ли си се по улиците на града, без да се заглеждаш в тротоарите?
Какво си видял, ако не си вдигнал глава и погледнал часовниковата кула?
Ако не си видял покрива осветен от слънчевите лъчи в 14 часа следобяд!
Какво си видял, ако си обръщал гръб на запад в 18 часа на 27 март, когато небето към Европа е толкова оранжево и токсично?

За вас, господа Наведени глави,
България навсякъде е една и съща,
защото я виждате само чрез тротоарите й!
Аз не плюя върху тях,
върху плочките им,
аз плюя върху вашето изкуствено мъченичество,
което навежда главите ви.

[Nattevandrer]

"Ние не сме мъртви.Просто никога не сме живели." - Варг Викернес

Хе-хе-хе, прииска ми се да си извадя старите тави. ;Д

[Ангел]

Малко randomness от 06.01.2010г.

Без тебе

Без тебе не искам да ставам,
без тебе не искам да спя,
без тебе не мога да давам,
без тебе (сам) тлея, а не горя...

Без тебе морето е хладно,
без тебе е топъл снега,
и пролетното време - гадно,
и лятото е скрито във мъгла...

Без тебе есента е тиха,
без тебе зимата е зла,
без тебе душата ми вика,
без тебе не мога... ела...

[Ivo Penev]

моето творчество няма да го споделям,защото ще ви депресирам

[Equilibrium]

"Ние не сме мъртви.Просто никога не сме живели." - Варг Викернес

Хе-хе-хе, прииска ми се да си извадя старите тави. ;Д

аз не го харесвам принципно Варг, нито пък особено творчеството му /не е точно мой тип човечеца + музиката/, но това си е велико, хах.

та, време за нещо по-социално, хм.

Уличен портрет

"We built this all
our darkest days." Ignite

И сред калта
плисната като
гротескна картина
- на мизерията
на скръбта непопита
от уличните павета;
като сълзите
на хиляди безродни хлапета
там лежи нашата гордост
там лежи и нашата чест.

А контурите й
те просто ужасяват;
резките по майчиното лице
(нововремска Дева Мария)
изкривяват, дерат, разраняват
и сковават сърцето (на)
обществото, което
извърта очи от тежка орисия.

Сред калта,
да, пак и отново там -
захвърлени съдби.
Майки
деца
скитници
безродни
безпаметни
скотове накуп
с нозе
без ръце
чакащи с очи издрани
уличният дъжд -
той ще е проливния им клуп.

Очите на картината
греят с улични светлини
на пламък леден
изкован от
майчина скръб
гаврошово безсилие;
обърнат стоманен гръб
на пореден социален строй,
отказващ сетното усилие.

Ни в религиозните канони
ни в митове легендарни
няма такова пано.
Дори изкривеният Бог
с фалшиви ангели милиони
очите лъжливи забива в пръстта;
срам
позор
от обречеността
в хилядите замръкнали и кални лица.

[ivvv]

Ку(кли)чки
Чувам стъпки на обувки с токчета.
Виждам бримка на чорапогащника.
Забелязвам наслоеното ярко червило
И долавям миризмата ù на гнило.

Тя е блудница, облечена в Прада.
Тя е алчна и безкрайно ненаситна.
Тя е кучк'а – бясна и ожесточена.
Мрази помияри – кучк'а е и е хиена.

Денем бърза по павета и по светофари.
Носи куфарче и очила с черна рамка.
Качва се единствено в лъскави каляски.
Не разпознава себе си, ако не носи маски.

След 12 пуши по кутия от най-скъпите.
Святка с поглед от центъра на сепаретата.
Истинска е и пробива с пробиви в нея.
Маникюрът ù подписва гърбове за кариера.

Повечето от жените я осмиват и презират,
Завист или принципи диктуват мнения.
А мъжете тази грешница безотказно обичат.
В малката ни държава тя е моделът за почит.

Злато по клепачите на мръснишките ù очи,
Злато по китките, шията, ушите, пръстите.
Златни коси, бронзова кожа, платинена карта.
Тя е тази, която днес гради упорито стандарта.

Повече не ми се разказва за тази кучешка особа.
Рожба на покварата и сестра на безчестието.
Тя е една, но всъщност тук са хиляди като нея.
Добре дошли в Инкубатора, пардон - България.

* * *
Уморено изнизват се часовете
като ненужни сиви мъниста.
Бурно отнасят ги ветровете
някъде из мъглата зелена, гориста.

Отиват си бавно копнежите,
тихи преминават през тъмното.
Останаха само самотни надеждите
копнежите да се върнат във утрото.

На гости отбиха се милите спомени -
по чаша горчиво нещастие да изпием.
Заключиха в глътката слова неотронени,
стаиха дъха в гърдите. Звучи реквием.

Прегърната с топлината на стаята,
завита в малка и мека зимна завивка,
флиртувам с очи в мрака с забравата -
незабравена, незабравяща, молеща за почивка.

А то тиктака все тъй уморено.
Да бе часовникът и този път.
Сърцето ми за втори път уловено,
скрило е любов в юмручна плът.

* * *
В кутия от стъкло прибра ме цяла.
Затвори ме с капаче, за да не избягам.
А аз отвътре гледам онемяла, бяла
и мъничките си крила едва протягам.

Как я направи тази клетка огледална,
от погледа си да не мога да се скрия!
Превърна свободата в следа нетрайна
и окова ме без окови, само със магия.

С пръсти нещо в нищото едва дълбая.
И ронят се по дъното безкрай цветчета.
Окъпана в цветове, за нежността мечтая -
как литвам в безбрежието на сините морета.

Спомни си как на рафта в кутията стоя.
Хвани я в длан. До себе си я притисни.
Стъклото ще се счупи и от нея с лекота
ще полетя към теб, а ти веднъж ме целуни.

Имам и много други, но вече задълбани в по-лична тематика. Но истинската ми сила е в прозата. Жалко, че няма такава тема.

[Norwegian Wood]

абе имаше една за разкази, ама никой не пишеше в нея

поздрав за подписа ти

[ivvv]

благодаря за подписа и аз си го хресвам много