Само дето не си давах сметка, че не е нужно да се връща - трябва само да се продължи.
Казано другояче - видях хора, които ми бяха близки някога, с които животът ме бе разделил и с които си продължихме лафа, все едно не сме се разделяли за 6-7 години. И като гледах двама от тях (онези, които не бях виждала най-дълго) - ми те не са мръднали. Единият - по физиономия, характер и интереси; другия - като чувство за хумор и начин на изразяване. Иначе е станал планина-човек (и е колега на Валандин).
А най-хубавото беше, че се събрахме, при условие, че почти всички имахме готови, работещи и съвсем реални извинения да не го правим. Много беше хубаво, много!
Тва Съдбата има невероятно чувство за ирония. 
Ама пък в случая беше изцяло за добро.
... Стаята ми е в руини, но се чувствам супер 
Ама и доста се пазя де.
