как върви подготовката ви по история за КСК 2006?
Модератори: svetlio.varna, Boromir
-
MIND FIELD
- От дъжд на вятър
- Мнения: 178
- Регистриран на: 04 Сеп 2005, 00:49
-
MIND FIELD
- От дъжд на вятър
- Мнения: 178
- Регистриран на: 04 Сеп 2005, 00:49
Арменският хронист Асахик пише,че василевсът влязъл в преговори с Арон,като му обещал признание на царско достойнство и сестра си.Обаче вместо сестра си императорът изпратил друга жена.Измамата била разкрита,но разцеплението между двамата комитопули вече е налице,тъй като Самуил приема крайно болезнено действията на брат си.По негова заповед на 14 юни 976г. в местността Раметаница изклан целия Аронов род и единствения спасил се е синът на Арон-Иван Владислав,за който се застъпва синът на Самуил-Гаврил Радомир
-
CoHka
- От дъжд на вятър
- Мнения: 116
- Регистриран на: 12 Ное 2005, 19:37
- Местоположение: Бургас
- Обратна връзка:
Ако не сте чели трилогията на Димитър Талев, много сте изпуснали!! Той предава историята на Самуил с изключителен подход. Именно тази случка е описана доста подробно. Императорът изпраща грозноватата си братовчетка ,а не сестра си, но тя сама се изпуска след като изпива половината вино на трапезата и тя и пратеника на василевса увисват на бесилката 
(ако не ме лъже паметта, възможно е нея да я е отпратил). А колкото до кончината на Ароновото семейство, Иван-Владислав се спасява, защото единствен е в ароновата къща и остава с Гавраил Радомир, те избягват заедно, а Арон и останала част от семейство са в големия си нов дворец, в местността Раметаница, където те намират своя край. Искам да подчертая, че аз не уча история, всичко зная от книгите, прочете ги ще ви бъдат в полза!!!
(ако не ме лъже паметта, възможно е нея да я е отпратил). А колкото до кончината на Ароновото семейство, Иван-Владислав се спасява, защото единствен е в ароновата къща и остава с Гавраил Радомир, те избягват заедно, а Арон и останала част от семейство са в големия си нов дворец, в местността Раметаница, където те намират своя край. Искам да подчертая, че аз не уча история, всичко зная от книгите, прочете ги ще ви бъдат в полза!!!Отказвам да приема, че има друга алтернатива, освен успеха!
-
ra4e^f
- Форумно зомби
- Мнения: 1986
- Регистриран на: 21 Мар 2006, 13:07
- Пол: Жена
- Skype: rachence
- Местоположение: София
Хахахахахахаааа 
Ох, в художествената литература авторите могат да си позволят извесни 'отклонения' от същинската история?Моля те,не ги смесвай, а що се отнася до това,че сме изпуснали прочитането на цялата трилогия-не мисля,че е така.Там има мн факти,които не съвпадат с реалността ... по-добре да не се оплитаме още повече .. 
Относно Самуил .. в моята тема не съм писала какви преговори са се водили,длаи праща жена си,братовчедка си или стринка си,ето:
"Отношенията между Арон и Самуилбили изострени заради различните им позиции. Арон, който бил провизантийски настроен се опитал тайно от брат си да подпише сепаративен мир с империята. Научил за тези негови деяния Самуил го залавя и на 14 ЮЛИ 976год. в местността Разметаница го екзекутира заедно със семейството му. Остая жив единствено сина му Иван Владислав, заради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир." толкоз и нищо повече
П.С.:аман от нескопосани ...
Ох, в художествената литература авторите могат да си позволят извесни 'отклонения' от същинската история?Моля те,не ги смесвай, а що се отнася до това,че сме изпуснали прочитането на цялата трилогия-не мисля,че е така.Там има мн факти,които не съвпадат с реалността ... по-добре да не се оплитаме още повече .. Относно Самуил .. в моята тема не съм писала какви преговори са се водили,длаи праща жена си,братовчедка си или стринка си,ето:
"Отношенията между Арон и Самуилбили изострени заради различните им позиции. Арон, който бил провизантийски настроен се опитал тайно от брат си да подпише сепаративен мир с империята. Научил за тези негови деяния Самуил го залавя и на 14 ЮЛИ 976год. в местността Разметаница го екзекутира заедно със семейството му. Остая жив единствено сина му Иван Владислав, заради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир." толкоз и нищо повече
П.С.:аман от нескопосани ...
-
John_Coffey
- Драскач
- Мнения: 304
- Регистриран на: 14 Юли 2005, 14:37
- Местоположение: The Holy Mount Zion
- Обратна връзка:
-
Rechtswissenschaft
- В началото бе словото
- Мнения: 78
- Регистриран на: 28 Апр 2006, 15:23
- Местоположение: Sofia
СЪЗДАВАНЕ, РАЗВИТИЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ
Държавата е основната политическа и социална институция на обществото, върху което се гради чо-вешкото битие. Тя е сферата, в която се разполагат политическите субекти. В нея се реализират различните ви-дове политическа и социална активност. Най-важното събитие в живота на народите, населяващи територията на Балканския полуостров през VIIв. е образуването на българската държава. Създаването й е едно от забележи-телните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския Югоизток през Средновекови-ето. Важна роля за създаването на българската държава заемат славяните и българите.
Първи опити да се отговори на въпроса откъде произхождат славяните са направени през XIIв. Този въпрос остава спорен и до наши дни. Според средновековните летописци, основани върху "Повест временних леть" (XIв.) най-древната тяхна територия са земитe по долното течение на р.Дунав. Съществуват и мнения за азиатски произход на славяните, както и такива подкрепящи келтския, основаващи се на антропологичен ана-лиз. В историческата наука е утвърдена теорията на Владимир Седов, Цветана Романска, Петър Петров, Ва-сил Гюзелев и други за индоевропейския произход.
Славяните са част от многобройното семейство на иноевроепейските народи, чиято общност започва да се разпада към IVхил.пр.Хр. Тяхното отделяне от тази общност става към II хил.пр.Хр., когато от нея се отделят т.нар. “балтославяни”. Анализът на първоначалния общ език славянски език дава основание на историците да локализират приблизително границите на тяхната прародина – Балтийско морена север, Карпатите – на юг, ба-сейна на р.Одер и Висла – на запад и средното и долното течение на р.Днестър и Днепър. Според Цв.Романска прародината им има динамичен характер, тъй като границите непрекъснато се променят под натиска на чужди племена и народите не са устойчиви и точно фиксирани. Древните географи и старогръцки писатели не проявя-ват особено голямо внимание към земите на славяните. По-определени данни за живота и бита на славяните през I хил.пр.Хр. дават резултатите от археологическите проучвания. Посредством сведенията от разкопките учените диференцират няколко славянски култури – лужишка, чернолеска – култура на "полетата с погребални-те урни", пшеворска, черняховска и други.
У Херодот (Vв. пр.Хр.) те се споменават с името "маври" и "будини". Първи писмени сведения за славяните дават римските историци Плиний Стари в “Естествена история” (Iв.), Та-цит (Iв.) и Птолемей (IIв.), който ги назовават с името "венети".
През I-IIв. настъпват промени в славянските племена и те започват да напускат първо-началните си територии. Тацит казва, че славяните "бродели за разбойничество". Готският историк Йордан (VIв.) отбелязва, че имената на венетите се "менят според разните родове и места" и те вече са познати като "венети" – на запад, "славяни" – на юг и "анти" – на изток. Според същият автор разпадането на славянската общност на тези три дяла става през IV-Vв., по време на Великото преселение на народите. Според П.Петров този процес се извършва в началото на IVв. Утвърдена е теорията на Цв.Романска, според която разселванията им се датират от II до V-VIв. Причините, водещи до разпадането и разселването им според П.Петров са: Великото преселе-ние на народите; разложението на родово-общинния строй; появата на социално и имуществено разслоение; демографския бум и нуждата от повече земя.
До разселването си славяните водят уседнал начин на живот, отразяващ се и върху техния бит, култура и общество. Според направените археологически разкопки се установява, че основен техен поминък са земеде-лието, скотовъдството и занаятчийството. Славяните строят жилищата си край естествени водоеми, често и край труднодопроходими места. Основен тип е полувкопаната землянка, изградена от плет и глина, но посте-пенно си проправя път и каменния градеж. Те строят селищата си близко едно до друго.
Религиозните им вярвания се свързват с начина им на живот. Те отъждествяват природните сили, от ко-ито зависи и благополучието им. Религията им е политеистична, но постепенно на преден план излиза вярване-то в един бог – Перун, творец на мълниите и гръмотевиците. Почитат се Волос, Дажбог, Лада, Морена и други. Прекланят се и пред свръхестесвени същества – вили, самодиви и русалки. Разпространени са фетишизма и култа към мъртвите. Традиционно е трупоизгарянето при погребенията.
Социалната структура на славяните не се разграничава от тази на другите "варварски" народи. Основ-ната обществена единица е родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племето, начело с княз. Неговата власт е ограничена от общото събрание на племето – т.нар. “Вече”, в което влизат всички мъже-воини. Несъмнен авторитет в племето има и “Съветът на старейшините”. Византийските автори Прoкопий (VIв.) и Псевдомаврикий (VIв.) подчертават демократичността на славяните, наличието на безвластие, липсата на централна власт у тях и на робство.
След смъртта на Атила през 453г. и последвалото разпадане на хунския племенен съюз, славяните започват масовите си заселвания в земите на юг от Карпатите, като се разделят се на два клона – т.нар. “дакийски” и “панонски” славяни.
Едни от първите точно датирани нападения на славяни срещу Византия се отнасят към началото на VIв. и са свързани с построяването на "Анастасиева (или Дълга) стена" през 512г. в околностите на Констан-тинопол, при управлението на император Анастасий I (491-518). Известно е и нападение на славяни и българи от 517г. Сведения за набезите на славяни има и у Псевдомаврикий, Йордан, Йоан Малала (VIв.), Михаил Си-рийски (XIIв.), Йоан Ефески (VIв.), Прoкопий Кесарийски – “За строежите”, Евагрий Схоластик (VIв.) и други. Особено силни ста-ват нападенията им по времето на император Юстиниан I Велики (527-565). При него импе-рията минава в отбрана. Тя е заета с продължителна война с арабите в Африка и Италия и не може да отдели достатъчно военни сили срещу славяните. Ромеите обаче прилагат изпитани техники от дипломацията – внасят раздори в редиците на отделните славяниски племена – около 540г. успяват да предизвикат война между анти и славяни, използват славяни на византийска служба. Пример затова е славянинът Хилвудий – стратег на Тракия (530-533), по чието време нападенията им престават.
Василевсът развива значителна строителна дейност с цел предпазване на границите и населението на империята. Укрепителната им система от крепости на Балканския полуостров се разполага в няколко пояса и достига стените на Цариград, Солун и Термопилите, но тя не може да спре масираните нападения от 549-551г. През зимата на 549-550г. славяните за пръв път презимуват на юг от р.Дунав. През първата половина на VIв. липсва тенденция за отсядане и те предприемат предимно грабителски походи. Границата остава р.Дунав. През втората по-ловина на VIг. се появяват аварите и тюрките. Като налагат властта си над славяните – 558-578г., аварите, а заедно с тях и с българите, предприемат масирани нападения. Византия не успява да се възползва от аварското предвижване, поради заетост навън с неспрелите войни с арабите. Трайното отсядане на славяни в пределите на Византия става към последните десетилетия на VIв.
В "Чудеса на Св.Димитър Солунски" (VIIв.) се казва, че през 584г. славяните за пръв път обсаждат Со-лун – втория по важност и значение град във Византия. След продължителна обсада на града те се оттеглят. То-зи техен неуспех не ги отчайва и в следващите десетилетия правят още 4 обсади – през 602, 620, 622 и 645-647г., но всичките безуспешни. Според данните, които дават летопиците Менандър (VIв.) в своята “История”, Йоан Ефески – в “Църковна история”, Михаил Сирийски – в “Хроника” и други единственият по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници е предприетия от император Констант II (642-668) поход, който през 658г. подчинява слаянски племена по Беломорието и преселва част от тях в Мала Азия. През 591г. Византия за-вършва войната с персите и през 592г. император Маврикий (582-602) изтегля войските си на Балканите, започ-вайки 10-годишна война срещу тях. През 602г. става преврат във византийската армия от стотника Фока, който води до рухване на Дунавската граница. Според "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий в периода 602-630г. почти липсва противодействие от страна на ромеите към слаяните.
В историческата наука се спори относно датировката на заселванията на славяни на Балканите. Според Марин Дринов това става около III-IVв. Димитър Ангелов смята, че това става през 80-те години на VIв., след оттеглянето на аварите на запад. П.Петров издига становището, че първите по-трайни заселвания стават след 602г., като доказателство затова е рухването на Дунавската граница през тази година. Причи-ните затова са слабостта на Византия и развитието на нови обществено-икономически отношения в славянски племена – от родово-общинния строй към частното производство, прескачайки се робовладелския строй.
В началото на VIIв. следват нови нападения на славяните над византийските територии – 602, 613-616, 618г. От 630г. те предприемат напълно самостоятелни действия. През същата година Византия отблъсква пер-сите и възстановява номинално властта си над славяните на юг от Стара планина, но на север не успява.
Сведенията на византийските автори за разположението на отделните славянски племена на Балкан-ския полуостров са оскъдни и непълни. В земите на север от Стара планина обитават "Седемте славянски пле-мена" и северите. Териториите около р.Тимок се обитават от тимочаните. Абодритите населяват земите от две-те страни на Дунава около устията на Тиса и Млава. Моравяните се заселват по поречието на р.Морава – споме-нават се от баварския географ (IXв.) и от арабския халиф Ал-Масуди (Xв.). Южно от абордитите са племената на браничевците. Най-много данни и сведения има за славянски племена има от визанстийските автори, описва-щи обсадите на гр.Солун – ринхини, сагудати, драгувитите, велегезитите, берзити, струмци (струмяни), езерци, милинги. В Западните Родопи, по долината на р.Места и в околностите на Сер се намира племето смоляни.
При колонизирането на Балканския полуостров южните и източните му части – дакийските славяни изиграват важна роля. В историческата наука те се наричат "славяни от българската група". След 624г. панон-ските славяни, намиращи се десетилетия наред под аварска зависимост, получават разрешение от император Ираклий (610-641) да се заселят в провинция Илирик и в научните изследвания те се отбелязват като "сърбо-хърватски племена".
В хода на нашествията част от паметниците на римо-византийската цивилизация по балканските земи са разрушени. Сринати са крепости и църкви, много селища са опустошени. Макар и трудно, новите заселници намират начин за съвместен живот с оцелялото местно население и благодарение на контактите си с него славя-ните усвояват някои от постиженията на античното изкуство и култура – усъвършенстване на занаятите, бойна-та техника и други.
При разселванията и колонизацията на Балканите настъпват обществени и териториални промени в славянски племена, водещи до издигане на племенните вождове и старейшините в управлението на племето. В техните ръце се съсредоточава значителна част от военната плячка и богатства. Възниква и нуждата от нови форми на политическа организация сред славяните. Още от IV-Vв. започва разлагането на родовата община и преход към териториално-съседската. Войните с Византия засилват ролята на военния вожд, което води до съз-даването на постоянни военни отряди; войната става източник на препитание. От втората половина на VIв. се формира военно-племенната аристокрация, начело с князе. По-известни са имената на Мусокий, Даврентий, Приск и т.н.
Общият враг на славяните – Византия, е причината, на която те изграждат и ново формирование – во-енно-племенните съюзи, чиято основна цел е запазването и защитаването на завоюваните територии. Според “Чудеса на Св. Димитър Солунски”, Теофилакт Симоката (VIIв.) и други вероятно след 551г. е образуван пър-вият такъв – дакийския племенен съюз “Славиния”, намиращ се на север от р.Дунав. П.Петров смята, че през VIIв. има два славянски племенни съюза – единият при Солун, който е разбит през VIIв., и втори – при Поду-навието – “Седемте славянски племена” и северите, образуван през втората половина на VIIв.
Славянските нашествия водят до няколко важни промени в картата на Европейския Югоизток – проме-ня се етническия облик на Балканите; чрез свободната селска община се дава път за преход към феодализма; появява се нова – славяно-византийска културно-политическа общност.
През същия VIIв. на Балканския полуостров се появяват и българите на кан Аспарух, които изиграват решителна роля за създаването на българската държава.
Въпросът за произхода на българите е обект на дискусии в историческата наука. Липсата на дос-татъчно извори и сведения го прави труден за разрешаване. Васил Златарскив труда си “История на българ-ската държава през средните векове” изказва хипотезата за хунски произход, П.Берон, Г.С.Раковски и други – за татарски, а съществуват и такива за угро-фински. Налага се мнението, подкрепяно от П.Петров, В.Гю-зелев, Моско Москов, Станчо Ваклинов, Иван Шишманов и други, че те принадлежат към тюркско-алтай-ската езикова и етническа общност, към която се числят още и хуни, авари, татари, кумани, узи и т.н. Пе-тър Добрев изтъква, че потомци на българите основават държавите по Двуречието в Месопотамия – Шумер и Акад.
За прародина на българите се счита Централна Азия – земите на днешна Монголия и териториите меж-ду планините Алтай и Тяншан.
Първите писмени данни за българи датират от 354г., когато те се споменават в “Анонимен римски хро-нограф” – “Зиези, един от потомците на Ноевия син Сем, от когото произлизат българите” като племена, оби-таващи земите на северно от Кавказ. Това се потвърждава и от арменския хронист Мойсей Хоренски (Vв.). За-селването на българските племена в тази област е резултат от Великото преселение на народите, чийто основен тласък дават хуните.
Произходът на етнонима “българин” не е изяснен напълно. Според Г.С.Раковски името произхожда от думите "благи", "бълги". Върху значението му съществуват много хипотези. Според В.Златарски той про-излиза от тюркския глагол “булг” (смесвам, размесвам) и в този смисъл се тълкува като “смесен”, “неедно-роден”. Павел Шафарик допуска, че етнонима може да се свърже с аланската дума “билгерон”, което означава “крайненци”, т.е. – хора, живеещи в покрайнините. Борис Симеонов изказва становището, че “българин” е име от тотемен произход, което произлиза от думата “булгар”, с която се означава животно от рода на белките.
Българите водят номадски начин на живот. Основен техен поминък е скотовъдството, макар че позна-ват и отчасти примитивното земеделие. Те отглеждат предимно коне, но също така се занимават и с овцевъд-ство, говедовъдство и други. След трайното им установяване в земите северно от Кавказ те постепенно преми-нават към полуномадски начин на живот. В определени сезони чергаруват, след което се завръщат в постоянни-те си селища. Наред със скотовъдството се изхранват чрез лов и риболов. Като преминават към полуномадския начин на живот, земеделието започва да играе все по-важна роля в битието им. Този процес се свързва със за-силването на имущественото неравенство и с издигането на отделни родове. Подобно на славяните, българите строят жилищата си край реките. Най-често срещаното им жилище е юртата. С преминаването към уседнал начин на живот започват да строят и полуюрти, полувкопани в земята. Групирайки се по 20-30 на едно място, образуват т.нар. “аул”.
Още в местоживелищата си на север от Кавказ, българите развиват и занаятите, пряко свързани с на-чина им на живот – железарство, ковачество, кожухарство, грънчарство, обработване на кожи, златарство и т.н. Характерна тяхна черта е сиво-черната им рисувана керамика. Основна социална единица първоначално в бъл-гарското общество е патриархалната родова община, чиито членове са свързани с кръвно родство. Отделните родове се обединяват и образуват племето – нова обществено-политическа единица. В историческите извори са известни редица имена – вхндур-булгар, купи-булгар, кучи-булгар, ологхонтор-болкар, утигури, кутригури, уногондури, котраги и много други, което е доказателство за териториална раздробеност. В социално-икономи-ческо отношение също има неравенство от VI-VIIв., като се оформят две основни групи: обикновено население – скотовъдци, занаятчии и земеделци, и родово-племенна аристокрация, в лицето на силните в социално-иконо-мическо отношение родове. В "Именник на българските ханове" се споменават имената на родовете Дуло, Во-кил, Угаин, Кюрегир, Ермиар,Чакарар и други.
Начело на племето стои кан. Първоначално властта не е наследствена, но от VI-VIIв.се превръща в та-кава. Характерна за българското общество е строгата централизация, основана на здрава, военна организация – т.нар. ”военна демокрация”. При тях робството е почти непознато
Религията на българите представлява смес от различни култове. Те почитат свещени за тях животни – куче, заек, вълк, змия, кон и други. Наред с това у тях съществуват още култове към дедите, мъртвите, огъня, слънцето, небесните тела и други. Основно божество, оформящо се след тотемизма, е Тангра – създателя на не-бето и земята. През VI-VIIв., когато обществените отношения търпят развитие, култът към Тангра става водещ, което, според П.Петров, дава основание да се говори за примитивен монотеизъм.
Една от най-ярките изяви на българската духовна култура е употребата на особено летоброене, постро-ено на основата на 12-годишен животински цикъл.
Появата на българите в Европа се свързва с голямото хунско нашествие от изток. В движението си на запад хуните разбиват готите в донските степи през 375г. При своята миграция към Европа, хунските племена увличат със себе си, а и покоряват, част от българските племена, а през периода 374-543г. успяват да наложат властта си в Централна и Източна Европа. След смъртта на Атила (453г.) и последващото разпадане на хунския племенен съюз, част от българите се отправя към Панония и западнокарпатските котловини. Участието на бъл-гарските племена в хунския съюз е значително и то намира доказателства в "Именник"-а, според който родона-чалници на българската ханска династия Дуло са Авитихол (Атила) и синът му Ирник (Ернах).
Ранната им политическа история – от средата на Vв. – средата на VIв., се характеризира с активни сблъсъци с Византийската империя, славянските племена, аварите, готите, гепидите и лангобардите. Първото писмено сведение за самостоятелна намеса на панонски българи в събитията на Балканския полуостров датира от една белжка на Йоан Антиохийски (VII-VIIIв.) от 480г., когато император Зенон (474-491) ги вика на помощ, за да отблъснат удара на остготите срещу империята. Според Прокопий Кесарийски данни за опустошителни нападения има от 486, 488, 499, 502, 515, 530, 535, 540, 552г. и т.н., като през 540г. успяват да превземат 32 кре-пости в диоцеза Илирик. Някои от набезите си извършват съвместно със славяните. Към Средата на VIв. се ак-тивизират и българите, населяващи земите на север от Кавказ. Особена известност придобиват две племена – кутригури и утигури. Въпреки опитите си да спечели западните племена – кутригурите – император Юстиниан I не постига почти никакъв успех, а напротив, нападенията стават все по-чести.
През 551г. отношенията между гепиди и лангобарди се влошават и гепидите молят за помощ кутригу-рите. След като пристигат по-рано от обявеното, гепидите ги убеждават да нападнат Тракия и Илирик. Василев-сът съзира надвисналата опастност за държавата и подкупва утигурския вожд Сандилх да организира поход срещу кутригурите. След претърпяното поражение кутригурите молят за императора да се заселят в Тракия при условие, че бранят държавата от всички варвари. След загубата, през 558-559г., те, начело с предводителя им кан Заберган, преминават р.Дунав и се отправят в три посоки. Той се отправя към Константинопол, обсажда го, но не успява да го превземе. Заети с неспирни междусобни войни, които според данните на хрониста Агатий Миринейски (VIв.) в неговото произведние “Царуването на Юстиниан”, подклаждани от Византия, кутригури и утигури са принудени да преустановят нападенията си над балканските провинции на ромейската държава. Към края на VIв. българите, които продължават да живеят в Прикавказките земи, са подчинени на нахлуващите от изток тюрки.
Началото на VIIв. заварва българските племена разпокъсани. Първи се раздвижват онези от тях, които се намират под властта на Аварския хаганат в Панония. През 631г. избухват междуособици между аварски и български претендент за трона. Борбата завършва с поражение за българите и част от тях, предвождани от Ал-цек се отправят към земите на франския крал Дагоберт. Отначало франките ги приемат и им предоставят убе-жища, но страхувайки се от размирици една нощ кралят заповядва заселниците да бъдат избити. От първона-чалните 9000д. Успяват да се спасят едва 700, които по-късно се заселват в Равенския екзархат, с разрешение на лангобардския крал Гримуалд. Интерес представлява и съдбата на българите в Панония, известни също и ка-то “керамисийски българи”. Начело на тях застава съплеменникът им Кубер, под чиято власт преминава и част от населението на Аварския хаганат. Около 668г. той въстава срещу хагана и след успешно сражение се отправя към пределите на Византия. В началото на 80-те години на VIIв. предвожданите от него изселници се заселват в земите около днешния град Битоля. Кубер установява мирни отношения с империята и част от хората му се преместват в Солун. По-късно изготвя план за превземане на града, но по чудо се разминава с тази си мечта.
Избухналата през 630-631г.в Западнотюркския хаганат остра междуособна борба парализира неговата мощ и за четвърт век води до неговото разпадане. От това се възползва вождът на племето уногондури Кубрат, който отхвърля властта на тюрките и поставя основите на голям военно-племенен съюз, наречен "Стара Вели-ка България" с център Фанагория на Таманския полуостров.
В историческата наука се спори за границите на съюза, но се приема мнението на П.Петров и други: – на изток – р.Кубан; на запад – р.Днепър; на север – р.Донец и на юг – Азовско и Черно море. В пределите на Ве-лика България живеят три племена – уногондури, българи и котраги, но се обозначават като “българи”. За крат-ко време военноплеменното обединение укрепва и спечелва уважението на съседите си, за което спомага много и активната дипломатическа дейност на кан Кубрат. През 635г. той изпраща свои пратеници при император Ираклий (610-641), за да сключат мирен договор. За да предразполжи предводителят на българите към себе си, императорът го награждава с почетната титла “патриций”. От този договор и двете страни имат взаимна изгода – Византия се нуждае от един своеобразен “буфер” срещу тюрките, а българите – от сигурен тил срещу нахлу-ващите от изток хазари. Според историческите документи споразумението се спазва до смъртта и на двамата владетели. Учените смятат, че гробът на кан Кубрат се намира в с.Малая Перешчепина (до град Полтава, днес в Украйна). Там е открито богато погребение, както и два златни пръстена, на единия откоито те успяват да раз-четат думата “патриций”.
Управлението на Кубрат е не само началото, но и кулминацията в историята на военно-племенното обединение Стара Велика България. Личният авторитет на кана като вожд в освободителната борба срещу тюр-ките и като обединител на разпокъсъните преди това български племена е огромен.
Византийският хронист Теофан (VIII-IХв.) разказва, че малко преди смъртта си кан Кубрат завещава на синовете си да не се разделят и да пазят съюза, но това обаче не става.
Според Тефан Кубрат умира по времето на император Константин II (642-668). В на-учните среди се спори относно колко е живял владетеля на Велика България. Според М.Арта-монов живее 60г., а според В.Златарски и Александър Бурмов управлява 60г. П.Петров и В.Гюзелев изказват мнението, че канът умира през 650г., а според Моско Москов – 665г. Спори се и по още един въпрос – колко синове има Кубрат. П.Петров смята, че те са 5, а Д.Ангелов – 3, като Алцек и Кубер са панонски българи.
Независимо обаче, след неговата смърт настъпват съдбоносни години на изпитание. Под натиска на на-хлуващите от изток хазарски племена България се разпокъсва, а впоследствие – се разпада.
Най-големият син на Кубрат – Баян (Батбаян) остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател. Вторият син – Котраг, заедно с племето котраги, се поселва по средното течение на р. Волга, където техни потомци основават през X – до XIIIв. Волжско-Камска България. Третият син – Аспарух повежда уногондурите на запад и се заселва в област-та Онгъла.
Съществуват разногласия по въпроса – какво и къде е Онгъл, но в науката се приема, че това е об-ласт, с граници: на югозапад – р.Дунав; на изток – р.Днепър и р.Днестър; на север – р.Серет и р.Прут. Спори се още и по въпроса за броя на Аспаруховите българи, но се налага мнението, че са около 250000-300000 души.
Заселването на българите в Македония и последващото създаване на държавата са две тясно свъзрани помежду си събития. Решаваща роля за създаването на новата държава играят Аспаруховите българи, населява-щи Онгъла. В тази област през последните две десетилетия на VIIв. става съдбоносно за целия европейски Юго-изток събитие – образуването на българската държава. Създаването й се свързва непосредствено с полити-ческата обстановка на Бал-каните през 70-80-те години на VIIв. и по-конкретно – с византийско-арабските вой-ни и взаимоотношения на империята със славяните.
През 679г. византийците, след като се справят с арабската заплаха, се насочват към Солун и ги разгро-мяват.
Отблъсквайки арабите и справяйки се със славяните, Византия насочва вниманието си на североизток – към Аспарух и неговото племе, което опустошава непрекъснато Добруджа. През 680г. Константин IV Копро-ним организира военен поход – “по суша и море” срещу “мръсния и нечист народ, настанил се неочаквано от-въд Дунава”. Част от армията му се предвижва през проходите на Стара планина, а другата част се отправя към устието на р.Дунав. Според Теофан и Анастасий Библиотекар (IХв.), Аспарух, виждайки многобройната армия, решава да изчака действията на империята и се затваря в Онгъла. Двамата не предприемат нищо 3-4 дни. Не-очаквано Константин IV потегля с 5 кораба към Месемврия (днес Несебър), за да лекува чрез бани краката си. Когато заминава, сред войската плъзва слух за бягство на императора. Като виждат суматохата в редиците на ромейската армия, българите излизат от Онгъла и започват да ги преследват, а според летописеца Теофан – “по-вечето погубили с меч, а мнозина ранили”. Ударът е светкавичен, а българите, по думите на Георги Монах, “плячкосали техните имущества”. След този тотален разгром българите продължават и на юг от р.Дунав – на-хлуват и опустошават цяла Добруджа. Там те влизат в контакт с местната славянска аристокрация и предприе-мат първите стъпки към създаване на общо политическо обединение. Между двата етноса се постига важно споразумение, относно кои славянски племена кои части да пазят по границата с Византия и Аварския хаганат. Наскоро след като се установяват в днешна Североизточна България, българите подновяват набезите си срещу империята. Константин IV не е в състояние да предприеме ответни мерки и през 681г. се принуждава да подпи-ше мирен договор, за който Лъв Граматик възкликва – “за срам на ромеите”. Съгласно него Византия се задъл-жава да плаща годишен данък на кан Аспарух. Друга част от договора се отнася за територите – на юг грани-цата минава по билата на Стара планина; на изток – Черно море, но първоначално някои градове като Томи, Констанца и Одесос са още във византийски ръце; на североизток – Онгъла и околната му област; на запад и се-верозапад – устието на р.Тимок и източните разклонения на Карпатите. По този начин Византия на практика признава правото на славяни и българи за изградят обща държава.
Съществуват различия относно въпроса – коя година е образувана тя. Георги Бакалов, като се позо-вава се на “Именник”-а, приема 165г. Божидар Ди-митров изтъква, че това става в 632г. В.Златарски под-крепя становището, че това е през 679г. П.Петров и Геновева Цанкова-Петкова защитават тезата за 680г., а според Д.Ангелов, Юрдан Трифонов, Ал.Бурмов, Иван Дуйчев и други – за 681г.
Военните действия между българи и славяни от една страна, и ромеи – от друга, не свършват само и единствено с една битка, а това е дълъг процес от събития, като се приема, че началото е през 680г., а краят се отбелязва с официалното подписване на договора от август 681г.
Българската държава възниква като закономерен резултат от обществено-икономичес-кото и полити-ческо развитие на два етноси – славяни и българи. Важно значение има и факта, че българите носят управлен-ския опит и традиции от “Стара Велика България”. За характера на държавата съществуват различни хипотези. Веселин Бешевлиев, Г.Баласчев, М.Войнов и други изказват мнението, че българите подчиняват под власта си славняите. В историческата наука се приема тезата, защитавана от В.Златарски, П.Петров, В.Гюзелев, Ал.Бурмов, Д.Ангелов и други, за съюзни отношения между етносите. Сергей Никитин изтъква, че същес-твува славянска държава, преди самата държава между българи и славяни. Има и теория, под-крепяна от Б.Ди-митров, Иван Дуйчев, М.Драганов и други, че Придунавска България е продължение от Кубратовата Велика България. Важен фактор, съдействащ за тяхното обединение, са външните заплахи: на юг – Византия; на североизток – хазарите; на северозапад – аварите, както и липсата на съществена разлика в степента на об-ществено-икономическо раз-витие на двата етноса. Те се познават много преди за заживеят заедно на Балкани-те. При такава ситуация на силите в Европейския Югоизток само един нов тип политическа организация, пре-възхождаща родово-племенните институции, е в състояние да бъде гарант за самостоятелното развитие на двата етноса. Този нов тип е образуваната държава България.
През 681г. се поставят основите на един сложен и продължителен процес на изграждане на военни, ад-министративни, културни, религиозни и други институции в младата българска държава. Запазват се редица елементи от племенното устройство. Изграждането на славяно-българския съюз става при пълното зачитане на териториалната обособеност и племенно самоуправление на двете основни етнически групи. Славяните призна-ват върховенството на Аспарух, но в същото време запазват и своята автономия и суверенитет. Това са доказа-телствата, подкрепящи федеративния характер на държавата. Така се създава и българският “саракт” – държав-ното обединение, начело на което стои кана и което се дели на три части: център, ляво и дясно крило. Върхов-ното управление над саракта е в ръцете на кана или на поставения от него човек. Лявото и дясното крило се уп-равляват съответно от кавхана и ичиргубоила. Изграждането на държавна организация у българите става отдел-но и независимо от тази на славяните. Славянските племена също запазват своето самоуправление и етническа обособеност. Начело на племата стоят князе, а територията, върху която живее дадено племе, се нарича Слави-ния. Изворите от VII – началото на IXв. категорично разграничават България от Славиния. Общата държава представлява съюз между България и Славиниите, поради което в историческата литература тя е известна като славянобългарска държава за периода – края на VII – началото на IXв.
Като първа столица на новата държава се счита укрепения лагер Плиска. Това име за пръв път се спо-менава в Чаталарския надпис на кан Омуртаг. Изграждането на Плиска като столица започва още от времето на кан Аспарух. Според “Български апокрифен летопис” (XIв.) този владател “създаде и Плюска град”.
Една от родовите традиции, които се запазват, е практиката да се свикват народни събори, на които да се вземат важни за бъдещето на страната решения. На такъв събор може да се стигне до смяната на владетеля (кан Сабин-766г.), въпреки широките му пълномощия на върховен главнокомандващ, законодател и ръководи-тел на дипломацията.
До смъртта на Константин IV – 685г., договорът се спазва и от двете страни. Наследникът му Юстини-ан II (685-695, 705-711), го нарушава и според данните на Теофан през 688г. “заповядал на конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и Славиниите”. Войната започва през 689г. и първоначално византийците нанасят поражение на българската войска. След тези си победа, Юстиниан II се отправя към Со-лун, за да вземе пленници и да ги заселва в Мала Азия. На връщане обаче той е пресрещнат от българите ня-къде в източната част на Беломорието и претърпява голяма загуба. В науката се спори за кои българи става на въпрос – за Куберовите или Аспаруховите, и за коя България. Хронистите Теофан, Никифор (IXв.), Зонара, Скилица-Кедрин (XIв.) и Зигеберт пишат само за Аспаруховите българи и за Дунавска България, но след похо-да към Солун същите българи причакват императорските армии и ги разбиват. Това означава, че българската държава се явява като обединителен център и на славяните от българската група.
Последните години от управлението на кан Аспарух са неизвестни. В Българския апокрифен летопис се казва, че “цар Испор (Аспарух)...и след това го погубиха измаилтяните на Дунава”. Смята се, че той загива при война с хазарите около 700г.
Двете десетилетия – от 680-700г. са време на укрепване на българската държава, на ней-ната мощ, на стабилизиране на границите й с Византия, аварите и хазарите. Тя се издига и пое-ма ръководната роля на за-щитник и обединител на българските славяни, а също така и като фактор, който ще играе ключова роля в съд-бините на Европейския Югоизток.
Според "Именник на българските ханове", след Аспарух, владетелското място заема кан Тервел (700-718). Канът също произхожда от рода Дуло и се предполага, че е син на Аспарух. В политиката му се очертават няколко важни тенденции, намиращи продължение и у неговите приемници. Във външната си политика Тервел умело съчетава военните с дипломатическите средства. Нейна основна цел е териториалното разширение на България и утвърждаване на суверенитета на кана.
През 695г. във византийския императорски двор се извършва преврат, като Юстиниан II е заточен в Херсон на Кримския полуостров. За кратко време се сменят няколко василевси. От Херсон сваленият импера-тор избягва при хазарите във Фанагория, но усещайки, че и там няма да е в безопастност, през 704г. пристига в българското ханство и моли Тервел за помощ, за да може да си върне престола, като му обещава “премного дарове и собствената си дъщеря за жена”. През пролетта на 705г. Юстиниан II, заедно с 15000-на войска от бъл-гари и славяни, се от-правят към Константинопол. С помощта на верни привърженици сваленият император влиза в столицата и си взема короната. В знак на благодарност, в една от залите на Влахернския дворец, Юсти-ниан II намята българския кан с царската хламида (мантия) и го удостоява с почетната титла “кесар” – втората по важност във византийския двор, която обикновено се дава на престолонаследника. С признаването на титла-та Юстиниан I признава и правото на Тервел да владее получената територия, като в същото време се увеличава и плащания годишен данък. Българският кан получава още една много ценна придобивка – областта Загоре в Източна Тракия. Това е първото териториално разширение на младата държава на юг от Стара планина и то е от важно стопанско и стратегическо значение, тъй като от една страна открива възможността на българите за из-лаз на черноморските пристанища, а от друга – през нея минават най-преките и удобни пътища, свързващи Кон-стантинопол и Плиска. Като отстъпва тази област, Византия се лишава от възможността да организира бързи и изненадващи походи срещу България. Събитията от 705г. срещат широк отглас в Западна Европа и хронистите Теофан, Никифор, Лексикон “Свидас” (Хв.), Симеон Метафраст, надпис край Мадарския конник и други ги описват като една от най-значителните политически прояви в международните отношения в началото на VIIIв.
През 708г. мирните отношения между България и Византия се нарушават и василевсът напада българи-те, като иска отново да си върне подарената територия. В Тракия нахлува огромна конна войска, а флотата – с друга част от армията, се отправя към Анхиало (днес Поморие). В околностите на града-крепост ромеите пре-търпяват поражение, а според хронистите Теофан и Никифор Юстиниан II издава “глупави разпоредби”. През 711г. императорът отново моли кан Тервел за подкрепа. Канът му изпраща едва 3000д., но този път василевсът не успява да се справи с противниците си и е убит. Българската войска се връща необезпокоявана от никого об-ратно. Като използва временната слабост на Византийската империя, още през 712г. Тервел нахлува в предели-те й и дори достига до Златните врата на Цариград.
През 716г. българо-византийските отношения се уреждат чрез нов договор, включващ в себе си 4 клау-зи: определяне на границите – “до Милеона в Тракия” (вероятно между с.Ябълково, Хасковско и Странджа); Византия се задължава да плаща годишен данък в пурпурни одежди и 30 литри злато (=22000 номизми); двете страни се задължават да си предават политическите бегълци и двете страни трябва да търгуват само когато се плащат определените такси, мита и налози. В противен случай стоката се конфискува.
Тази последна клауза говори за значително развитие на производствените сили в канството. Договорът от 716г. е не само първия търговски договор на България – той е първият търговски договор в цяла Среднове-ковна Европа, регламентиращ търговските отношения между държавите. Документът позволява на младата държава да заеме своето място в международните търговски връзки на Византия.
През лятото на 717г. арабите отново обсаждат Константинопол. Като се възползва от споразумението си с България, император Лъв III (717-741) изпраща делегация до българския кан за помощ. Тервел осъзнава опастността, която впоследствие може да се стовари и върху канството и изпраща исканата армия. Стълкнове-нието под стените на столицата Цариград между българи и араби е кръвопролитно и намира широко отражение във византийски, латински и сирийски хроники. Източниците Теофан, Михаил Сирийски (XIIв.), монахът Албе-рик (XIIв.), “Анонимна сирийска хроника” от 846г. и други, казват, че през 718г. арабите губят повече от 20000д. и претърпяват нечувана загуба. Приема се, че победата на кан Тервел – “Спасителя на Европа”, както и тази на Карл Мартел при Поатие от 732г., са събитията, които не позволяват на арабите да проникнат дълбоко в континента.
Водят се спорове в историческата наука за крайната година от неговото управление. В.Златарски и други смятат, че това е 720-721г. Според Г.Цанкова-Петкова – това е 712г., а според М.Москов, П.Панайо-тов и други – 714г. След 718г. никъде не се споменава името на кан Тервел, поради което тази година се счита за последна от неговото управление.
Кан Тервел постига много за България. Българската армия е на няколко пъти пред стените на Цариград; с договори се узаконява териториалното разширение на югозапад; укрепва се вътрешната мощ на страната, ут-върждават се позициите на славяните на полуострова; славата на държавата расте в Европа. Византия признава канството като равностоен партньор, Европа отдава нужното признание и уважение на новопоявилата се държа-ва.
Според “Именник”-а третия владетел на България е Кормесий (Кормисош). Като най-вероятни години на управление се смятат 718-738г. Някои автори посочват, че той е от рода Вокил и че изпъква oще по времето на Тервел. Единственото друго място, където се споменава, са надписите около Мадарския конник, където уче-ните разчитат името Крумесис-Кормисош.
Наследник на Кормисош на престола е кан Севар (738 – 753-754г.). Името му е известно само от "Именник"-а. Той е последния представител на владетелската династия Дуло. Предполага се, че и при него ми-ра с Византия се запазва. За периода 718-754г. у византийските хронисти Теофан и Никофор (IХв.) липсват каквито и да е сведения – вероятно между България и ромеите мирът не се нарушава.
Отстраняването от властта на рода Дуло e начало на политическо сътресение в канство-то, изразяващо се в в борбата на другите родове да вземат властта. За периода 754-768г. на българския престол се изреждат 6-ма владетели. За задълбочаващавата се вътрешна криза съ-действа и влошаването на отношенията с намираща-та се тогава във възход Византия. За времето от 755-775г. император Константин V Копроним (741-775) пред-приема 9 похода с цел унищожаване на северния съсед, но нито един то тях не води до желаната цел – въз-връщането на загубените земи на север от Стара планина и в Тракия.
Кризата започва при кан Винех (753-754-760) и се задълбочава при наследниците му на трона – Телец (760-763), Сабин (763-766), Умор (766-766), Токту (766-767) и Паган (767-768). Подхранвана от външната заплаха, тя се изразява в борба за власт между представителите на българската аристокрация. Това ста-новище се подкрепя от В.Златарски. П.Мутафчиев, Ал.Бурмов и други предполагат, че кризата е в резултат на противопоставяне на две полити-чески групировки спрямо Византия – едната е за продължаване на мира с ромеите, а другата – за война с тях. За влошаване на вътрешнодържавната обстановка спомагат и други фак-тори – неуспешните войни срещу Византия; действията на нейните шпиони в канското обкръжение; липсата на военни и поли-тически качества у кановете и други.
За начало на стабилизацията се смята управлението на кан Телериг (768- 777). Не е известно какви мер-ки предприема той, но в продължение на 5-6 години междуособиците и вътрешните борби стихват. През 774г. Константин V организира мащабен поход по море, но по думите на Теофан след “като дошъл до Варна, той се уплашил и замислил да се завърне”. Пак според него, между двете държави се сключва договор – “Нито бъл-гарите да излизат срещу Романия, нито императорът да се стреми да нахлува в България”. През есента на същата година, Телериг предприема действия към славяните на югозапад – извън българските земи. Васи-левсът узнава за това начинание от своите шпиони в Плиска и организира поход в Македония. Подозирайки ня-кои хора в двора си, канът изпраща писмо до императора, в което го моли да му каже кои са приятелите му, тъй като възнамерява да избяга в Константинопол. Тази хитрост нанася тежък удар върху византийската политика, относно България. Кан Телериг разбива окончателно амбициите на Константин V да завладее канството. През 775г. василевсът организира нов поход, но в разгара на подготовката му умира. Неговият наследник на престо-ла – Лъв IV Хазарец (775-780) се отказва от експанзиниостичните планове на своя баща.
Времето на управление на Телериг се характеризира със справяне на византийската агентура в Плиска и отстраняване на външната заплаха. Междуособиците не стихват напълно и през 777г. той е принуден да бяга в Константинопол, където приема християнството.
Процесът на стабилизация продължава и при кан Кардам (777-803). През 789г. владетеля изпраща вой-ска да подпомогне вълненията на славяните против империята. През 792г. в следствие на успешна война, Кар-дам разбива армията на Кoнстантин VI (780-797) при крепостта Маркели. Според сключения договор, Византия възобновява плащането на данъка.
При Кардам окончателно се слага край на политическите трусове и междуособни борби, като канската власт се укрепва значително, но проблемите с ромеите остават.
Образуването на българската държава предхожда създаването на други “варварски” държави в Европа. Това е първото трайно политическо обединение, създадено с активното участие на славяните. С идването на българите на Балканския полуостров се създават не само реални условия за формирането на една нова държава, но и е предпоставка за създаването на нова културна общност – българо-византийската. Във вътрешно поли-тическо отношение се изграждат условията за развитие на българската народност. Събитията от втората поло-вина на VIIIв показват, че въпреки сериозните вътрешни проблеми и силен външен натиск, българите притежа-ват достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и утвърди независимо положение на страната. Това е предпоставка за издигане на могъществото на България през IXв.
Държавата е основната политическа и социална институция на обществото, върху което се гради чо-вешкото битие. Тя е сферата, в която се разполагат политическите субекти. В нея се реализират различните ви-дове политическа и социална активност. Най-важното събитие в живота на народите, населяващи територията на Балканския полуостров през VIIв. е образуването на българската държава. Създаването й е едно от забележи-телните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския Югоизток през Средновекови-ето. Важна роля за създаването на българската държава заемат славяните и българите.
Първи опити да се отговори на въпроса откъде произхождат славяните са направени през XIIв. Този въпрос остава спорен и до наши дни. Според средновековните летописци, основани върху "Повест временних леть" (XIв.) най-древната тяхна територия са земитe по долното течение на р.Дунав. Съществуват и мнения за азиатски произход на славяните, както и такива подкрепящи келтския, основаващи се на антропологичен ана-лиз. В историческата наука е утвърдена теорията на Владимир Седов, Цветана Романска, Петър Петров, Ва-сил Гюзелев и други за индоевропейския произход.
Славяните са част от многобройното семейство на иноевроепейските народи, чиято общност започва да се разпада към IVхил.пр.Хр. Тяхното отделяне от тази общност става към II хил.пр.Хр., когато от нея се отделят т.нар. “балтославяни”. Анализът на първоначалния общ език славянски език дава основание на историците да локализират приблизително границите на тяхната прародина – Балтийско морена север, Карпатите – на юг, ба-сейна на р.Одер и Висла – на запад и средното и долното течение на р.Днестър и Днепър. Според Цв.Романска прародината им има динамичен характер, тъй като границите непрекъснато се променят под натиска на чужди племена и народите не са устойчиви и точно фиксирани. Древните географи и старогръцки писатели не проявя-ват особено голямо внимание към земите на славяните. По-определени данни за живота и бита на славяните през I хил.пр.Хр. дават резултатите от археологическите проучвания. Посредством сведенията от разкопките учените диференцират няколко славянски култури – лужишка, чернолеска – култура на "полетата с погребални-те урни", пшеворска, черняховска и други.
У Херодот (Vв. пр.Хр.) те се споменават с името "маври" и "будини". Първи писмени сведения за славяните дават римските историци Плиний Стари в “Естествена история” (Iв.), Та-цит (Iв.) и Птолемей (IIв.), който ги назовават с името "венети".
През I-IIв. настъпват промени в славянските племена и те започват да напускат първо-началните си територии. Тацит казва, че славяните "бродели за разбойничество". Готският историк Йордан (VIв.) отбелязва, че имената на венетите се "менят според разните родове и места" и те вече са познати като "венети" – на запад, "славяни" – на юг и "анти" – на изток. Според същият автор разпадането на славянската общност на тези три дяла става през IV-Vв., по време на Великото преселение на народите. Според П.Петров този процес се извършва в началото на IVв. Утвърдена е теорията на Цв.Романска, според която разселванията им се датират от II до V-VIв. Причините, водещи до разпадането и разселването им според П.Петров са: Великото преселе-ние на народите; разложението на родово-общинния строй; появата на социално и имуществено разслоение; демографския бум и нуждата от повече земя.
До разселването си славяните водят уседнал начин на живот, отразяващ се и върху техния бит, култура и общество. Според направените археологически разкопки се установява, че основен техен поминък са земеде-лието, скотовъдството и занаятчийството. Славяните строят жилищата си край естествени водоеми, често и край труднодопроходими места. Основен тип е полувкопаната землянка, изградена от плет и глина, но посте-пенно си проправя път и каменния градеж. Те строят селищата си близко едно до друго.
Религиозните им вярвания се свързват с начина им на живот. Те отъждествяват природните сили, от ко-ито зависи и благополучието им. Религията им е политеистична, но постепенно на преден план излиза вярване-то в един бог – Перун, творец на мълниите и гръмотевиците. Почитат се Волос, Дажбог, Лада, Морена и други. Прекланят се и пред свръхестесвени същества – вили, самодиви и русалки. Разпространени са фетишизма и култа към мъртвите. Традиционно е трупоизгарянето при погребенията.
Социалната структура на славяните не се разграничава от тази на другите "варварски" народи. Основ-ната обществена единица е родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племето, начело с княз. Неговата власт е ограничена от общото събрание на племето – т.нар. “Вече”, в което влизат всички мъже-воини. Несъмнен авторитет в племето има и “Съветът на старейшините”. Византийските автори Прoкопий (VIв.) и Псевдомаврикий (VIв.) подчертават демократичността на славяните, наличието на безвластие, липсата на централна власт у тях и на робство.
След смъртта на Атила през 453г. и последвалото разпадане на хунския племенен съюз, славяните започват масовите си заселвания в земите на юг от Карпатите, като се разделят се на два клона – т.нар. “дакийски” и “панонски” славяни.
Едни от първите точно датирани нападения на славяни срещу Византия се отнасят към началото на VIв. и са свързани с построяването на "Анастасиева (или Дълга) стена" през 512г. в околностите на Констан-тинопол, при управлението на император Анастасий I (491-518). Известно е и нападение на славяни и българи от 517г. Сведения за набезите на славяни има и у Псевдомаврикий, Йордан, Йоан Малала (VIв.), Михаил Си-рийски (XIIв.), Йоан Ефески (VIв.), Прoкопий Кесарийски – “За строежите”, Евагрий Схоластик (VIв.) и други. Особено силни ста-ват нападенията им по времето на император Юстиниан I Велики (527-565). При него импе-рията минава в отбрана. Тя е заета с продължителна война с арабите в Африка и Италия и не може да отдели достатъчно военни сили срещу славяните. Ромеите обаче прилагат изпитани техники от дипломацията – внасят раздори в редиците на отделните славяниски племена – около 540г. успяват да предизвикат война между анти и славяни, използват славяни на византийска служба. Пример затова е славянинът Хилвудий – стратег на Тракия (530-533), по чието време нападенията им престават.
Василевсът развива значителна строителна дейност с цел предпазване на границите и населението на империята. Укрепителната им система от крепости на Балканския полуостров се разполага в няколко пояса и достига стените на Цариград, Солун и Термопилите, но тя не може да спре масираните нападения от 549-551г. През зимата на 549-550г. славяните за пръв път презимуват на юг от р.Дунав. През първата половина на VIв. липсва тенденция за отсядане и те предприемат предимно грабителски походи. Границата остава р.Дунав. През втората по-ловина на VIг. се появяват аварите и тюрките. Като налагат властта си над славяните – 558-578г., аварите, а заедно с тях и с българите, предприемат масирани нападения. Византия не успява да се възползва от аварското предвижване, поради заетост навън с неспрелите войни с арабите. Трайното отсядане на славяни в пределите на Византия става към последните десетилетия на VIв.
В "Чудеса на Св.Димитър Солунски" (VIIв.) се казва, че през 584г. славяните за пръв път обсаждат Со-лун – втория по важност и значение град във Византия. След продължителна обсада на града те се оттеглят. То-зи техен неуспех не ги отчайва и в следващите десетилетия правят още 4 обсади – през 602, 620, 622 и 645-647г., но всичките безуспешни. Според данните, които дават летопиците Менандър (VIв.) в своята “История”, Йоан Ефески – в “Църковна история”, Михаил Сирийски – в “Хроника” и други единственият по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници е предприетия от император Констант II (642-668) поход, който през 658г. подчинява слаянски племена по Беломорието и преселва част от тях в Мала Азия. През 591г. Византия за-вършва войната с персите и през 592г. император Маврикий (582-602) изтегля войските си на Балканите, започ-вайки 10-годишна война срещу тях. През 602г. става преврат във византийската армия от стотника Фока, който води до рухване на Дунавската граница. Според "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий в периода 602-630г. почти липсва противодействие от страна на ромеите към слаяните.
В историческата наука се спори относно датировката на заселванията на славяни на Балканите. Според Марин Дринов това става около III-IVв. Димитър Ангелов смята, че това става през 80-те години на VIв., след оттеглянето на аварите на запад. П.Петров издига становището, че първите по-трайни заселвания стават след 602г., като доказателство затова е рухването на Дунавската граница през тази година. Причи-ните затова са слабостта на Византия и развитието на нови обществено-икономически отношения в славянски племена – от родово-общинния строй към частното производство, прескачайки се робовладелския строй.
В началото на VIIв. следват нови нападения на славяните над византийските територии – 602, 613-616, 618г. От 630г. те предприемат напълно самостоятелни действия. През същата година Византия отблъсква пер-сите и възстановява номинално властта си над славяните на юг от Стара планина, но на север не успява.
Сведенията на византийските автори за разположението на отделните славянски племена на Балкан-ския полуостров са оскъдни и непълни. В земите на север от Стара планина обитават "Седемте славянски пле-мена" и северите. Териториите около р.Тимок се обитават от тимочаните. Абодритите населяват земите от две-те страни на Дунава около устията на Тиса и Млава. Моравяните се заселват по поречието на р.Морава – споме-нават се от баварския географ (IXв.) и от арабския халиф Ал-Масуди (Xв.). Южно от абордитите са племената на браничевците. Най-много данни и сведения има за славянски племена има от визанстийските автори, описва-щи обсадите на гр.Солун – ринхини, сагудати, драгувитите, велегезитите, берзити, струмци (струмяни), езерци, милинги. В Западните Родопи, по долината на р.Места и в околностите на Сер се намира племето смоляни.
При колонизирането на Балканския полуостров южните и източните му части – дакийските славяни изиграват важна роля. В историческата наука те се наричат "славяни от българската група". След 624г. панон-ските славяни, намиращи се десетилетия наред под аварска зависимост, получават разрешение от император Ираклий (610-641) да се заселят в провинция Илирик и в научните изследвания те се отбелязват като "сърбо-хърватски племена".
В хода на нашествията част от паметниците на римо-византийската цивилизация по балканските земи са разрушени. Сринати са крепости и църкви, много селища са опустошени. Макар и трудно, новите заселници намират начин за съвместен живот с оцелялото местно население и благодарение на контактите си с него славя-ните усвояват някои от постиженията на античното изкуство и култура – усъвършенстване на занаятите, бойна-та техника и други.
При разселванията и колонизацията на Балканите настъпват обществени и териториални промени в славянски племена, водещи до издигане на племенните вождове и старейшините в управлението на племето. В техните ръце се съсредоточава значителна част от военната плячка и богатства. Възниква и нуждата от нови форми на политическа организация сред славяните. Още от IV-Vв. започва разлагането на родовата община и преход към териториално-съседската. Войните с Византия засилват ролята на военния вожд, което води до съз-даването на постоянни военни отряди; войната става източник на препитание. От втората половина на VIв. се формира военно-племенната аристокрация, начело с князе. По-известни са имената на Мусокий, Даврентий, Приск и т.н.
Общият враг на славяните – Византия, е причината, на която те изграждат и ново формирование – во-енно-племенните съюзи, чиято основна цел е запазването и защитаването на завоюваните територии. Според “Чудеса на Св. Димитър Солунски”, Теофилакт Симоката (VIIв.) и други вероятно след 551г. е образуван пър-вият такъв – дакийския племенен съюз “Славиния”, намиращ се на север от р.Дунав. П.Петров смята, че през VIIв. има два славянски племенни съюза – единият при Солун, който е разбит през VIIв., и втори – при Поду-навието – “Седемте славянски племена” и северите, образуван през втората половина на VIIв.
Славянските нашествия водят до няколко важни промени в картата на Европейския Югоизток – проме-ня се етническия облик на Балканите; чрез свободната селска община се дава път за преход към феодализма; появява се нова – славяно-византийска културно-политическа общност.
През същия VIIв. на Балканския полуостров се появяват и българите на кан Аспарух, които изиграват решителна роля за създаването на българската държава.
Въпросът за произхода на българите е обект на дискусии в историческата наука. Липсата на дос-татъчно извори и сведения го прави труден за разрешаване. Васил Златарскив труда си “История на българ-ската държава през средните векове” изказва хипотезата за хунски произход, П.Берон, Г.С.Раковски и други – за татарски, а съществуват и такива за угро-фински. Налага се мнението, подкрепяно от П.Петров, В.Гю-зелев, Моско Москов, Станчо Ваклинов, Иван Шишманов и други, че те принадлежат към тюркско-алтай-ската езикова и етническа общност, към която се числят още и хуни, авари, татари, кумани, узи и т.н. Пе-тър Добрев изтъква, че потомци на българите основават държавите по Двуречието в Месопотамия – Шумер и Акад.
За прародина на българите се счита Централна Азия – земите на днешна Монголия и териториите меж-ду планините Алтай и Тяншан.
Първите писмени данни за българи датират от 354г., когато те се споменават в “Анонимен римски хро-нограф” – “Зиези, един от потомците на Ноевия син Сем, от когото произлизат българите” като племена, оби-таващи земите на северно от Кавказ. Това се потвърждава и от арменския хронист Мойсей Хоренски (Vв.). За-селването на българските племена в тази област е резултат от Великото преселение на народите, чийто основен тласък дават хуните.
Произходът на етнонима “българин” не е изяснен напълно. Според Г.С.Раковски името произхожда от думите "благи", "бълги". Върху значението му съществуват много хипотези. Според В.Златарски той про-излиза от тюркския глагол “булг” (смесвам, размесвам) и в този смисъл се тълкува като “смесен”, “неедно-роден”. Павел Шафарик допуска, че етнонима може да се свърже с аланската дума “билгерон”, което означава “крайненци”, т.е. – хора, живеещи в покрайнините. Борис Симеонов изказва становището, че “българин” е име от тотемен произход, което произлиза от думата “булгар”, с която се означава животно от рода на белките.
Българите водят номадски начин на живот. Основен техен поминък е скотовъдството, макар че позна-ват и отчасти примитивното земеделие. Те отглеждат предимно коне, но също така се занимават и с овцевъд-ство, говедовъдство и други. След трайното им установяване в земите северно от Кавказ те постепенно преми-нават към полуномадски начин на живот. В определени сезони чергаруват, след което се завръщат в постоянни-те си селища. Наред със скотовъдството се изхранват чрез лов и риболов. Като преминават към полуномадския начин на живот, земеделието започва да играе все по-важна роля в битието им. Този процес се свързва със за-силването на имущественото неравенство и с издигането на отделни родове. Подобно на славяните, българите строят жилищата си край реките. Най-често срещаното им жилище е юртата. С преминаването към уседнал начин на живот започват да строят и полуюрти, полувкопани в земята. Групирайки се по 20-30 на едно място, образуват т.нар. “аул”.
Още в местоживелищата си на север от Кавказ, българите развиват и занаятите, пряко свързани с на-чина им на живот – железарство, ковачество, кожухарство, грънчарство, обработване на кожи, златарство и т.н. Характерна тяхна черта е сиво-черната им рисувана керамика. Основна социална единица първоначално в бъл-гарското общество е патриархалната родова община, чиито членове са свързани с кръвно родство. Отделните родове се обединяват и образуват племето – нова обществено-политическа единица. В историческите извори са известни редица имена – вхндур-булгар, купи-булгар, кучи-булгар, ологхонтор-болкар, утигури, кутригури, уногондури, котраги и много други, което е доказателство за териториална раздробеност. В социално-икономи-ческо отношение също има неравенство от VI-VIIв., като се оформят две основни групи: обикновено население – скотовъдци, занаятчии и земеделци, и родово-племенна аристокрация, в лицето на силните в социално-иконо-мическо отношение родове. В "Именник на българските ханове" се споменават имената на родовете Дуло, Во-кил, Угаин, Кюрегир, Ермиар,Чакарар и други.
Начело на племето стои кан. Първоначално властта не е наследствена, но от VI-VIIв.се превръща в та-кава. Характерна за българското общество е строгата централизация, основана на здрава, военна организация – т.нар. ”военна демокрация”. При тях робството е почти непознато
Религията на българите представлява смес от различни култове. Те почитат свещени за тях животни – куче, заек, вълк, змия, кон и други. Наред с това у тях съществуват още култове към дедите, мъртвите, огъня, слънцето, небесните тела и други. Основно божество, оформящо се след тотемизма, е Тангра – създателя на не-бето и земята. През VI-VIIв., когато обществените отношения търпят развитие, култът към Тангра става водещ, което, според П.Петров, дава основание да се говори за примитивен монотеизъм.
Една от най-ярките изяви на българската духовна култура е употребата на особено летоброене, постро-ено на основата на 12-годишен животински цикъл.
Появата на българите в Европа се свързва с голямото хунско нашествие от изток. В движението си на запад хуните разбиват готите в донските степи през 375г. При своята миграция към Европа, хунските племена увличат със себе си, а и покоряват, част от българските племена, а през периода 374-543г. успяват да наложат властта си в Централна и Източна Европа. След смъртта на Атила (453г.) и последващото разпадане на хунския племенен съюз, част от българите се отправя към Панония и западнокарпатските котловини. Участието на бъл-гарските племена в хунския съюз е значително и то намира доказателства в "Именник"-а, според който родона-чалници на българската ханска династия Дуло са Авитихол (Атила) и синът му Ирник (Ернах).
Ранната им политическа история – от средата на Vв. – средата на VIв., се характеризира с активни сблъсъци с Византийската империя, славянските племена, аварите, готите, гепидите и лангобардите. Първото писмено сведение за самостоятелна намеса на панонски българи в събитията на Балканския полуостров датира от една белжка на Йоан Антиохийски (VII-VIIIв.) от 480г., когато император Зенон (474-491) ги вика на помощ, за да отблъснат удара на остготите срещу империята. Според Прокопий Кесарийски данни за опустошителни нападения има от 486, 488, 499, 502, 515, 530, 535, 540, 552г. и т.н., като през 540г. успяват да превземат 32 кре-пости в диоцеза Илирик. Някои от набезите си извършват съвместно със славяните. Към Средата на VIв. се ак-тивизират и българите, населяващи земите на север от Кавказ. Особена известност придобиват две племена – кутригури и утигури. Въпреки опитите си да спечели западните племена – кутригурите – император Юстиниан I не постига почти никакъв успех, а напротив, нападенията стават все по-чести.
През 551г. отношенията между гепиди и лангобарди се влошават и гепидите молят за помощ кутригу-рите. След като пристигат по-рано от обявеното, гепидите ги убеждават да нападнат Тракия и Илирик. Василев-сът съзира надвисналата опастност за държавата и подкупва утигурския вожд Сандилх да организира поход срещу кутригурите. След претърпяното поражение кутригурите молят за императора да се заселят в Тракия при условие, че бранят държавата от всички варвари. След загубата, през 558-559г., те, начело с предводителя им кан Заберган, преминават р.Дунав и се отправят в три посоки. Той се отправя към Константинопол, обсажда го, но не успява да го превземе. Заети с неспирни междусобни войни, които според данните на хрониста Агатий Миринейски (VIв.) в неговото произведние “Царуването на Юстиниан”, подклаждани от Византия, кутригури и утигури са принудени да преустановят нападенията си над балканските провинции на ромейската държава. Към края на VIв. българите, които продължават да живеят в Прикавказките земи, са подчинени на нахлуващите от изток тюрки.
Началото на VIIв. заварва българските племена разпокъсани. Първи се раздвижват онези от тях, които се намират под властта на Аварския хаганат в Панония. През 631г. избухват междуособици между аварски и български претендент за трона. Борбата завършва с поражение за българите и част от тях, предвождани от Ал-цек се отправят към земите на франския крал Дагоберт. Отначало франките ги приемат и им предоставят убе-жища, но страхувайки се от размирици една нощ кралят заповядва заселниците да бъдат избити. От първона-чалните 9000д. Успяват да се спасят едва 700, които по-късно се заселват в Равенския екзархат, с разрешение на лангобардския крал Гримуалд. Интерес представлява и съдбата на българите в Панония, известни също и ка-то “керамисийски българи”. Начело на тях застава съплеменникът им Кубер, под чиято власт преминава и част от населението на Аварския хаганат. Около 668г. той въстава срещу хагана и след успешно сражение се отправя към пределите на Византия. В началото на 80-те години на VIIв. предвожданите от него изселници се заселват в земите около днешния град Битоля. Кубер установява мирни отношения с империята и част от хората му се преместват в Солун. По-късно изготвя план за превземане на града, но по чудо се разминава с тази си мечта.
Избухналата през 630-631г.в Западнотюркския хаганат остра междуособна борба парализира неговата мощ и за четвърт век води до неговото разпадане. От това се възползва вождът на племето уногондури Кубрат, който отхвърля властта на тюрките и поставя основите на голям военно-племенен съюз, наречен "Стара Вели-ка България" с център Фанагория на Таманския полуостров.
В историческата наука се спори за границите на съюза, но се приема мнението на П.Петров и други: – на изток – р.Кубан; на запад – р.Днепър; на север – р.Донец и на юг – Азовско и Черно море. В пределите на Ве-лика България живеят три племена – уногондури, българи и котраги, но се обозначават като “българи”. За крат-ко време военноплеменното обединение укрепва и спечелва уважението на съседите си, за което спомага много и активната дипломатическа дейност на кан Кубрат. През 635г. той изпраща свои пратеници при император Ираклий (610-641), за да сключат мирен договор. За да предразполжи предводителят на българите към себе си, императорът го награждава с почетната титла “патриций”. От този договор и двете страни имат взаимна изгода – Византия се нуждае от един своеобразен “буфер” срещу тюрките, а българите – от сигурен тил срещу нахлу-ващите от изток хазари. Според историческите документи споразумението се спазва до смъртта и на двамата владетели. Учените смятат, че гробът на кан Кубрат се намира в с.Малая Перешчепина (до град Полтава, днес в Украйна). Там е открито богато погребение, както и два златни пръстена, на единия откоито те успяват да раз-четат думата “патриций”.
Управлението на Кубрат е не само началото, но и кулминацията в историята на военно-племенното обединение Стара Велика България. Личният авторитет на кана като вожд в освободителната борба срещу тюр-ките и като обединител на разпокъсъните преди това български племена е огромен.
Византийският хронист Теофан (VIII-IХв.) разказва, че малко преди смъртта си кан Кубрат завещава на синовете си да не се разделят и да пазят съюза, но това обаче не става.
Според Тефан Кубрат умира по времето на император Константин II (642-668). В на-учните среди се спори относно колко е живял владетеля на Велика България. Според М.Арта-монов живее 60г., а според В.Златарски и Александър Бурмов управлява 60г. П.Петров и В.Гюзелев изказват мнението, че канът умира през 650г., а според Моско Москов – 665г. Спори се и по още един въпрос – колко синове има Кубрат. П.Петров смята, че те са 5, а Д.Ангелов – 3, като Алцек и Кубер са панонски българи.
Независимо обаче, след неговата смърт настъпват съдбоносни години на изпитание. Под натиска на на-хлуващите от изток хазарски племена България се разпокъсва, а впоследствие – се разпада.
Най-големият син на Кубрат – Баян (Батбаян) остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател. Вторият син – Котраг, заедно с племето котраги, се поселва по средното течение на р. Волга, където техни потомци основават през X – до XIIIв. Волжско-Камска България. Третият син – Аспарух повежда уногондурите на запад и се заселва в област-та Онгъла.
Съществуват разногласия по въпроса – какво и къде е Онгъл, но в науката се приема, че това е об-ласт, с граници: на югозапад – р.Дунав; на изток – р.Днепър и р.Днестър; на север – р.Серет и р.Прут. Спори се още и по въпроса за броя на Аспаруховите българи, но се налага мнението, че са около 250000-300000 души.
Заселването на българите в Македония и последващото създаване на държавата са две тясно свъзрани помежду си събития. Решаваща роля за създаването на новата държава играят Аспаруховите българи, населява-щи Онгъла. В тази област през последните две десетилетия на VIIв. става съдбоносно за целия европейски Юго-изток събитие – образуването на българската държава. Създаването й се свързва непосредствено с полити-ческата обстановка на Бал-каните през 70-80-те години на VIIв. и по-конкретно – с византийско-арабските вой-ни и взаимоотношения на империята със славяните.
През 679г. византийците, след като се справят с арабската заплаха, се насочват към Солун и ги разгро-мяват.
Отблъсквайки арабите и справяйки се със славяните, Византия насочва вниманието си на североизток – към Аспарух и неговото племе, което опустошава непрекъснато Добруджа. През 680г. Константин IV Копро-ним организира военен поход – “по суша и море” срещу “мръсния и нечист народ, настанил се неочаквано от-въд Дунава”. Част от армията му се предвижва през проходите на Стара планина, а другата част се отправя към устието на р.Дунав. Според Теофан и Анастасий Библиотекар (IХв.), Аспарух, виждайки многобройната армия, решава да изчака действията на империята и се затваря в Онгъла. Двамата не предприемат нищо 3-4 дни. Не-очаквано Константин IV потегля с 5 кораба към Месемврия (днес Несебър), за да лекува чрез бани краката си. Когато заминава, сред войската плъзва слух за бягство на императора. Като виждат суматохата в редиците на ромейската армия, българите излизат от Онгъла и започват да ги преследват, а според летописеца Теофан – “по-вечето погубили с меч, а мнозина ранили”. Ударът е светкавичен, а българите, по думите на Георги Монах, “плячкосали техните имущества”. След този тотален разгром българите продължават и на юг от р.Дунав – на-хлуват и опустошават цяла Добруджа. Там те влизат в контакт с местната славянска аристокрация и предприе-мат първите стъпки към създаване на общо политическо обединение. Между двата етноса се постига важно споразумение, относно кои славянски племена кои части да пазят по границата с Византия и Аварския хаганат. Наскоро след като се установяват в днешна Североизточна България, българите подновяват набезите си срещу империята. Константин IV не е в състояние да предприеме ответни мерки и през 681г. се принуждава да подпи-ше мирен договор, за който Лъв Граматик възкликва – “за срам на ромеите”. Съгласно него Византия се задъл-жава да плаща годишен данък на кан Аспарух. Друга част от договора се отнася за територите – на юг грани-цата минава по билата на Стара планина; на изток – Черно море, но първоначално някои градове като Томи, Констанца и Одесос са още във византийски ръце; на североизток – Онгъла и околната му област; на запад и се-верозапад – устието на р.Тимок и източните разклонения на Карпатите. По този начин Византия на практика признава правото на славяни и българи за изградят обща държава.
Съществуват различия относно въпроса – коя година е образувана тя. Георги Бакалов, като се позо-вава се на “Именник”-а, приема 165г. Божидар Ди-митров изтъква, че това става в 632г. В.Златарски под-крепя становището, че това е през 679г. П.Петров и Геновева Цанкова-Петкова защитават тезата за 680г., а според Д.Ангелов, Юрдан Трифонов, Ал.Бурмов, Иван Дуйчев и други – за 681г.
Военните действия между българи и славяни от една страна, и ромеи – от друга, не свършват само и единствено с една битка, а това е дълъг процес от събития, като се приема, че началото е през 680г., а краят се отбелязва с официалното подписване на договора от август 681г.
Българската държава възниква като закономерен резултат от обществено-икономичес-кото и полити-ческо развитие на два етноси – славяни и българи. Важно значение има и факта, че българите носят управлен-ския опит и традиции от “Стара Велика България”. За характера на държавата съществуват различни хипотези. Веселин Бешевлиев, Г.Баласчев, М.Войнов и други изказват мнението, че българите подчиняват под власта си славняите. В историческата наука се приема тезата, защитавана от В.Златарски, П.Петров, В.Гюзелев, Ал.Бурмов, Д.Ангелов и други, за съюзни отношения между етносите. Сергей Никитин изтъква, че същес-твува славянска държава, преди самата държава между българи и славяни. Има и теория, под-крепяна от Б.Ди-митров, Иван Дуйчев, М.Драганов и други, че Придунавска България е продължение от Кубратовата Велика България. Важен фактор, съдействащ за тяхното обединение, са външните заплахи: на юг – Византия; на североизток – хазарите; на северозапад – аварите, както и липсата на съществена разлика в степента на об-ществено-икономическо раз-витие на двата етноса. Те се познават много преди за заживеят заедно на Балкани-те. При такава ситуация на силите в Европейския Югоизток само един нов тип политическа организация, пре-възхождаща родово-племенните институции, е в състояние да бъде гарант за самостоятелното развитие на двата етноса. Този нов тип е образуваната държава България.
През 681г. се поставят основите на един сложен и продължителен процес на изграждане на военни, ад-министративни, културни, религиозни и други институции в младата българска държава. Запазват се редица елементи от племенното устройство. Изграждането на славяно-българския съюз става при пълното зачитане на териториалната обособеност и племенно самоуправление на двете основни етнически групи. Славяните призна-ват върховенството на Аспарух, но в същото време запазват и своята автономия и суверенитет. Това са доказа-телствата, подкрепящи федеративния характер на държавата. Така се създава и българският “саракт” – държав-ното обединение, начело на което стои кана и което се дели на три части: център, ляво и дясно крило. Върхов-ното управление над саракта е в ръцете на кана или на поставения от него човек. Лявото и дясното крило се уп-равляват съответно от кавхана и ичиргубоила. Изграждането на държавна организация у българите става отдел-но и независимо от тази на славяните. Славянските племена също запазват своето самоуправление и етническа обособеност. Начело на племата стоят князе, а територията, върху която живее дадено племе, се нарича Слави-ния. Изворите от VII – началото на IXв. категорично разграничават България от Славиния. Общата държава представлява съюз между България и Славиниите, поради което в историческата литература тя е известна като славянобългарска държава за периода – края на VII – началото на IXв.
Като първа столица на новата държава се счита укрепения лагер Плиска. Това име за пръв път се спо-менава в Чаталарския надпис на кан Омуртаг. Изграждането на Плиска като столица започва още от времето на кан Аспарух. Според “Български апокрифен летопис” (XIв.) този владател “създаде и Плюска град”.
Една от родовите традиции, които се запазват, е практиката да се свикват народни събори, на които да се вземат важни за бъдещето на страната решения. На такъв събор може да се стигне до смяната на владетеля (кан Сабин-766г.), въпреки широките му пълномощия на върховен главнокомандващ, законодател и ръководи-тел на дипломацията.
До смъртта на Константин IV – 685г., договорът се спазва и от двете страни. Наследникът му Юстини-ан II (685-695, 705-711), го нарушава и според данните на Теофан през 688г. “заповядал на конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и Славиниите”. Войната започва през 689г. и първоначално византийците нанасят поражение на българската войска. След тези си победа, Юстиниан II се отправя към Со-лун, за да вземе пленници и да ги заселва в Мала Азия. На връщане обаче той е пресрещнат от българите ня-къде в източната част на Беломорието и претърпява голяма загуба. В науката се спори за кои българи става на въпрос – за Куберовите или Аспаруховите, и за коя България. Хронистите Теофан, Никифор (IXв.), Зонара, Скилица-Кедрин (XIв.) и Зигеберт пишат само за Аспаруховите българи и за Дунавска България, но след похо-да към Солун същите българи причакват императорските армии и ги разбиват. Това означава, че българската държава се явява като обединителен център и на славяните от българската група.
Последните години от управлението на кан Аспарух са неизвестни. В Българския апокрифен летопис се казва, че “цар Испор (Аспарух)...и след това го погубиха измаилтяните на Дунава”. Смята се, че той загива при война с хазарите около 700г.
Двете десетилетия – от 680-700г. са време на укрепване на българската държава, на ней-ната мощ, на стабилизиране на границите й с Византия, аварите и хазарите. Тя се издига и пое-ма ръководната роля на за-щитник и обединител на българските славяни, а също така и като фактор, който ще играе ключова роля в съд-бините на Европейския Югоизток.
Според "Именник на българските ханове", след Аспарух, владетелското място заема кан Тервел (700-718). Канът също произхожда от рода Дуло и се предполага, че е син на Аспарух. В политиката му се очертават няколко важни тенденции, намиращи продължение и у неговите приемници. Във външната си политика Тервел умело съчетава военните с дипломатическите средства. Нейна основна цел е териториалното разширение на България и утвърждаване на суверенитета на кана.
През 695г. във византийския императорски двор се извършва преврат, като Юстиниан II е заточен в Херсон на Кримския полуостров. За кратко време се сменят няколко василевси. От Херсон сваленият импера-тор избягва при хазарите във Фанагория, но усещайки, че и там няма да е в безопастност, през 704г. пристига в българското ханство и моли Тервел за помощ, за да може да си върне престола, като му обещава “премного дарове и собствената си дъщеря за жена”. През пролетта на 705г. Юстиниан II, заедно с 15000-на войска от бъл-гари и славяни, се от-правят към Константинопол. С помощта на верни привърженици сваленият император влиза в столицата и си взема короната. В знак на благодарност, в една от залите на Влахернския дворец, Юсти-ниан II намята българския кан с царската хламида (мантия) и го удостоява с почетната титла “кесар” – втората по важност във византийския двор, която обикновено се дава на престолонаследника. С признаването на титла-та Юстиниан I признава и правото на Тервел да владее получената територия, като в същото време се увеличава и плащания годишен данък. Българският кан получава още една много ценна придобивка – областта Загоре в Източна Тракия. Това е първото териториално разширение на младата държава на юг от Стара планина и то е от важно стопанско и стратегическо значение, тъй като от една страна открива възможността на българите за из-лаз на черноморските пристанища, а от друга – през нея минават най-преките и удобни пътища, свързващи Кон-стантинопол и Плиска. Като отстъпва тази област, Византия се лишава от възможността да организира бързи и изненадващи походи срещу България. Събитията от 705г. срещат широк отглас в Западна Европа и хронистите Теофан, Никифор, Лексикон “Свидас” (Хв.), Симеон Метафраст, надпис край Мадарския конник и други ги описват като една от най-значителните политически прояви в международните отношения в началото на VIIIв.
През 708г. мирните отношения между България и Византия се нарушават и василевсът напада българи-те, като иска отново да си върне подарената територия. В Тракия нахлува огромна конна войска, а флотата – с друга част от армията, се отправя към Анхиало (днес Поморие). В околностите на града-крепост ромеите пре-търпяват поражение, а според хронистите Теофан и Никифор Юстиниан II издава “глупави разпоредби”. През 711г. императорът отново моли кан Тервел за подкрепа. Канът му изпраща едва 3000д., но този път василевсът не успява да се справи с противниците си и е убит. Българската войска се връща необезпокоявана от никого об-ратно. Като използва временната слабост на Византийската империя, още през 712г. Тервел нахлува в предели-те й и дори достига до Златните врата на Цариград.
През 716г. българо-византийските отношения се уреждат чрез нов договор, включващ в себе си 4 клау-зи: определяне на границите – “до Милеона в Тракия” (вероятно между с.Ябълково, Хасковско и Странджа); Византия се задължава да плаща годишен данък в пурпурни одежди и 30 литри злато (=22000 номизми); двете страни се задължават да си предават политическите бегълци и двете страни трябва да търгуват само когато се плащат определените такси, мита и налози. В противен случай стоката се конфискува.
Тази последна клауза говори за значително развитие на производствените сили в канството. Договорът от 716г. е не само първия търговски договор на България – той е първият търговски договор в цяла Среднове-ковна Европа, регламентиращ търговските отношения между държавите. Документът позволява на младата държава да заеме своето място в международните търговски връзки на Византия.
През лятото на 717г. арабите отново обсаждат Константинопол. Като се възползва от споразумението си с България, император Лъв III (717-741) изпраща делегация до българския кан за помощ. Тервел осъзнава опастността, която впоследствие може да се стовари и върху канството и изпраща исканата армия. Стълкнове-нието под стените на столицата Цариград между българи и араби е кръвопролитно и намира широко отражение във византийски, латински и сирийски хроники. Източниците Теофан, Михаил Сирийски (XIIв.), монахът Албе-рик (XIIв.), “Анонимна сирийска хроника” от 846г. и други, казват, че през 718г. арабите губят повече от 20000д. и претърпяват нечувана загуба. Приема се, че победата на кан Тервел – “Спасителя на Европа”, както и тази на Карл Мартел при Поатие от 732г., са събитията, които не позволяват на арабите да проникнат дълбоко в континента.
Водят се спорове в историческата наука за крайната година от неговото управление. В.Златарски и други смятат, че това е 720-721г. Според Г.Цанкова-Петкова – това е 712г., а според М.Москов, П.Панайо-тов и други – 714г. След 718г. никъде не се споменава името на кан Тервел, поради което тази година се счита за последна от неговото управление.
Кан Тервел постига много за България. Българската армия е на няколко пъти пред стените на Цариград; с договори се узаконява териториалното разширение на югозапад; укрепва се вътрешната мощ на страната, ут-върждават се позициите на славяните на полуострова; славата на държавата расте в Европа. Византия признава канството като равностоен партньор, Европа отдава нужното признание и уважение на новопоявилата се държа-ва.
Според “Именник”-а третия владетел на България е Кормесий (Кормисош). Като най-вероятни години на управление се смятат 718-738г. Някои автори посочват, че той е от рода Вокил и че изпъква oще по времето на Тервел. Единственото друго място, където се споменава, са надписите около Мадарския конник, където уче-ните разчитат името Крумесис-Кормисош.
Наследник на Кормисош на престола е кан Севар (738 – 753-754г.). Името му е известно само от "Именник"-а. Той е последния представител на владетелската династия Дуло. Предполага се, че и при него ми-ра с Византия се запазва. За периода 718-754г. у византийските хронисти Теофан и Никофор (IХв.) липсват каквито и да е сведения – вероятно между България и ромеите мирът не се нарушава.
Отстраняването от властта на рода Дуло e начало на политическо сътресение в канство-то, изразяващо се в в борбата на другите родове да вземат властта. За периода 754-768г. на българския престол се изреждат 6-ма владетели. За задълбочаващавата се вътрешна криза съ-действа и влошаването на отношенията с намираща-та се тогава във възход Византия. За времето от 755-775г. император Константин V Копроним (741-775) пред-приема 9 похода с цел унищожаване на северния съсед, но нито един то тях не води до желаната цел – въз-връщането на загубените земи на север от Стара планина и в Тракия.
Кризата започва при кан Винех (753-754-760) и се задълбочава при наследниците му на трона – Телец (760-763), Сабин (763-766), Умор (766-766), Токту (766-767) и Паган (767-768). Подхранвана от външната заплаха, тя се изразява в борба за власт между представителите на българската аристокрация. Това ста-новище се подкрепя от В.Златарски. П.Мутафчиев, Ал.Бурмов и други предполагат, че кризата е в резултат на противопоставяне на две полити-чески групировки спрямо Византия – едната е за продължаване на мира с ромеите, а другата – за война с тях. За влошаване на вътрешнодържавната обстановка спомагат и други фак-тори – неуспешните войни срещу Византия; действията на нейните шпиони в канското обкръжение; липсата на военни и поли-тически качества у кановете и други.
За начало на стабилизацията се смята управлението на кан Телериг (768- 777). Не е известно какви мер-ки предприема той, но в продължение на 5-6 години междуособиците и вътрешните борби стихват. През 774г. Константин V организира мащабен поход по море, но по думите на Теофан след “като дошъл до Варна, той се уплашил и замислил да се завърне”. Пак според него, между двете държави се сключва договор – “Нито бъл-гарите да излизат срещу Романия, нито императорът да се стреми да нахлува в България”. През есента на същата година, Телериг предприема действия към славяните на югозапад – извън българските земи. Васи-левсът узнава за това начинание от своите шпиони в Плиска и организира поход в Македония. Подозирайки ня-кои хора в двора си, канът изпраща писмо до императора, в което го моли да му каже кои са приятелите му, тъй като възнамерява да избяга в Константинопол. Тази хитрост нанася тежък удар върху византийската политика, относно България. Кан Телериг разбива окончателно амбициите на Константин V да завладее канството. През 775г. василевсът организира нов поход, но в разгара на подготовката му умира. Неговият наследник на престо-ла – Лъв IV Хазарец (775-780) се отказва от експанзиниостичните планове на своя баща.
Времето на управление на Телериг се характеризира със справяне на византийската агентура в Плиска и отстраняване на външната заплаха. Междуособиците не стихват напълно и през 777г. той е принуден да бяга в Константинопол, където приема християнството.
Процесът на стабилизация продължава и при кан Кардам (777-803). През 789г. владетеля изпраща вой-ска да подпомогне вълненията на славяните против империята. През 792г. в следствие на успешна война, Кар-дам разбива армията на Кoнстантин VI (780-797) при крепостта Маркели. Според сключения договор, Византия възобновява плащането на данъка.
При Кардам окончателно се слага край на политическите трусове и междуособни борби, като канската власт се укрепва значително, но проблемите с ромеите остават.
Образуването на българската държава предхожда създаването на други “варварски” държави в Европа. Това е първото трайно политическо обединение, създадено с активното участие на славяните. С идването на българите на Балканския полуостров се създават не само реални условия за формирането на една нова държава, но и е предпоставка за създаването на нова културна общност – българо-византийската. Във вътрешно поли-тическо отношение се изграждат условията за развитие на българската народност. Събитията от втората поло-вина на VIIIв показват, че въпреки сериозните вътрешни проблеми и силен външен натиск, българите притежа-ват достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и утвърди независимо положение на страната. Това е предпоставка за издигане на могъществото на България през IXв.
Dictum meum pactum
-
Rechtswissenschaft
- В началото бе словото
- Мнения: 78
- Регистриран на: 28 Апр 2006, 15:23
- Местоположение: Sofia
-
Rechtswissenschaft
- В началото бе словото
- Мнения: 78
- Регистриран на: 28 Апр 2006, 15:23
- Местоположение: Sofia
Ето и моят вариант на темата за царете Петър I и Самуил:
ПАДАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ
В резултат на успешните войни, към края на IX – първата четвърт на Xв. България разпростира своите държавни граници на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо. При управлението на цар Симеон I Велики (893-927) към терито-рията на страната се присъединяват славяните от т.нар. “българска група” и завършва процеса на формиране на народността.
След смъртта на цар Симеон I Велики на 27 май 927г. на българския престол сяда вторият му син – Петър (927-970). Владетелят поема управлението на обширна държава в сложна политическа об-становка. Двубоят с ромеите не е завършен, царството е уморено от продължителните войни и разочаро-ванието от непревземането на византийската столица Цариград. Процесът на феодализация на страната обаче води до криза – “силен глад”, “скакалци”. В резултат на това главната задача пред България е уреждането на конфликта в Византия.
През първия етап (927-965) от своето царуване Петър I, заедно със своя вуйчо – болярина Геор-ги Сурсувул, навлизат във византийската част на Тракия, завладявайки град Виза. Без да претърпява неуспех, владетелят изпраща пратеници в Константинопол при император Роман Лакапин (920-944) за подписване на мирен договор. На 8 октомври 927г. във Влахернският дворец ва-силевсът и българският цар подписват споразумението. То е скрепено и с брака на владетеля в Преслав с внучката на императо-ра – Мария, която според Псевдо Симеон и Лъв Граматик (Хв.), получава името Ирина (от гръцки език – мир). Договорът съдържа няколко клаузи: уточнява се периода му – “за 30 години”, уреждат се гранич-ните въпроси, а според грамота на Василий II Българоубиец има потвърждаване на границите от до-говорите от 893г. и 903г. и размяна на пленници, византийската власт признава на Петър I титлата “василевс булгарон” (“цар на българите”), както и издигането на ранга на българската църква – в сан Патриаршия. Докато Симеон I се стреми и бори затова през цялото си управление, синът му я получава официално, като по този начин Византия признава силата на България.
Причините, водещи към промяната на курса в българската външна политика – от завоевателна към мирна, се търсят в няколко насоки. След смъртта на Симеон I унгарците и хърватите от северозапад и запад започват масови нападения над българските земи. Спомагащ фактор е и влошеното икономичес-ко състояние, загубването на земи по Среден Дунав и т.н. Това способства за формирането на две боляр-ски групировки в държавата, благоприятстващо и за вътрешната дестабилизация на България. Първата от тези групировки иска подписване на мирен договор с Византия. Другата се обявява за продължаване-то на експанзионистичната външна политика. Нейните поддръжници се обединяват около третия Симе-онов син – Иван и през 928г. организират заговор срещу държавата. Той е разкрит, а Иван е хвърлен в тъмница. Цар Петър I дори иска съдействие от Роман Лакапин, за да се справи с метежниците. Пратени-кът на властта в Константинопол пристига в Месемврия (днес Несебър) под предлог, че ще се се извър-ши размяна на пленници. Византиецът отвежда третия Симеонов син в Цариград, където управляващите успяват да го привлекат на своя страна, като му предлагат имот в Мала Азия и брак със знатна арменка, като по този начин той е включен към редиците на ромейската аристокрация.
През 930г. първородният син на Симеон монахът Михаил, вдига бунт срещу своя брат и завла-дява област по поречието на Долна Струма. Според византийският летописец Йоан Скилица (XI-XIIв.) към него се присъединява и част от местното население. Внезапната му смърт обаче осуетява по-ната-тъшните планове на въстанниците и се оттеглят във Византия.
Бунтовете са доказателство за отслабването на централната власт в България. С тяхното потуша-ване цар Петър I успява да го овладее и до края на своето управление няма данни за заговори.
Във външнополитическо отношение страната губи много територии. През 928г. сърбите, начело с избягалия от Преслав Чеслав отхвърлят българ-ската власт и стават васали на империята. Византия възстановява някои свои разрушени крепости в Тракия и осигурява тила си, за да може да се справи със нападенията на арабите от юг. Същевременно чрез политиката си спрямо сърбите, тя ги насочва умело към военни действия към България. Формално ромеите спазват договора от 927г., не го нарушават пря-ко, но посредством своята антибългарска политика те го престъпват.
Според Василка Тъпкова-Заимова, Петър Мутафчиев, Васил Златарски и други от началото на 30-те година на Xв. започват маджарските нападения. Византийските хронисти от Xв. съобщават, че през 934г. техни отряди стигат до Константинопол, където са спрени от патриций Теофан. През 943г. има отново нападение от страна на унгарците, които достигат пак до столицата, където отново са от-блъснати от Теофан. Между Византия, България и маджарите се сключва мирен договор за 5г., през кой-то те се задължават да плащат годишен данък. Според П.Мутафчиев не се подписва нов договор и те продължават своите нападения. След изтичането му, летописците съобщават за чести нападения в пери-ода 948-955г. През 962г. има отново тяхно нападение в Тракия, но този път те са разбити.
Паралелно с тези действия, през 943г. от североизток започват своите нападения над български-те земи отрядите на киевския княз Игор, чиято крайна цел е завладяването на Константинопол. Цар Петър I предупреждава гърците за подготвящата се опастност. Ромеите междувременно успяват да под-купят русите, като отклоняват посоката на нападението им – към България. Като резултат от това, съюзниците на Игор – печенегите, нахлуват в българските земи и опустошават Добруджа. Според Васил Гюзелев, Иван Божилов и други киевският княз плаща по такъв начин за своите съюзници, като компен-сация за неосъществения поход срещу Византийската империя.
След като през 955г. унгарците са разбити от армията на германския император Отон I в битката при р.Лех и подновявайки нападенията си над България, в 962г. ромеите поставят ултиматум на българ-ския цар и той е задължен да изпрати своите синове – Борис и Роман като заложници в Константинопол.
Успоредно на това, в края на 50-те – началото на 60-те години на Xв. във Византия стават про-мени, които отразяват в голяма степен отношенията на империята с българското царство. След сваляне-то от власт на император Роман Лакапин през 944г. и последващите управления на Константин VII Баг-ренородни (944-959) и Роман II (959-963), начело на империята и регентския съвет застава императрица Теофано. След изтичане на срока на 30-годишния договор, през 957г., мирното споразумение между България и Византия отново се подновява, но новите условия по него не са известни.
Тези промени във външната политика на империята водят до и промяна на курса на България – тя насочва своето внимание на северозапад. През 965г. пратеници на цар Петър I отиват при Отон I да преговарят за мир. Изходът от това пратеничество е неясен. Българската делегация се насочва към ма-джарите и сключва с тях спорезумение. Според него унгарците се задължават да не нападат териториите на царството, през които ще преминават на път за Визан-тия, а от своя страна България обещава да не помага на ромеите срещу тях. Непочтеността на Византия оправдава желанието на България на подобни договорености, но въпреки това унгарците не са сигурни съюзници на българите при една евентуална война с ромеите.
До 967г. цар Петър I успява да се справи с проблемите и да запази цялостта на България. Във вътрешнополитическо отношение обаче в страната започват да се развиват и разпростваняват еретични движения, които я дестабилизират и поставят на изпитание официалната българска църква.
Около средата на 60-те години на Xв. в българо-византийските отношения настъпва криза. В.Златарски, Йордан Андреев и други изказват мнението, че през пролетта на 966г. започва влошаването на статуквото. Подкрепя се становището на Петър Петров и други за 967г. като година на нарушаването на договора между България и Византия. Според хронистът Лъв Дякон, след като пратениците на цар Петър I пристигат в Константинопол, за да получат годиш-ния данък от империята, василевсът Никифор II Фока (963-969) ги отпраща грубо и обижда българския владетел. През същата година ромеите побеж-дават арабите и пренасочват силите си на север. Императорът организира поход в Тракия, но това е де-монстрация на сила, а хронистът съобщава, че василевсът достига пограничния вал Еркесия, без да по-стигне нищо. След похода Никифор II Фока предлага мир на българския цар, при условие българите да не допускат маджарите да преминават Дунава и да опустошават ромейските земи. Цар Петър I не нару-шава мирното споразумение с унгарците и отказва. В резултат на това византийците прибягват до дип-ломацията. Императорът се съюзява с киевския княз Светослав, заплашващ ромейските владения на Кримския полуостров. Василевсът го подкупва и го праща да нападне България. Князът приема предло-жението и през 968г. организира поход срещу царството. Според хрониста Лъв Дякон (Хв.) и неговата “История” Светослав, водещ със себе си 60000д. без наемниците, разбива българската войска и превзема 80 крепости по р.Дунав. Като последица от успеха на русите, императорът отново изпраща делегация в Преслав за мир, но този път българската държава приема предложението. Чрез Светослав Византия пе-чели съюзник срещу своя северен съсед, а междувременно на това спасява и Кримския полуостров.
Към края на лятото на 968г. киевския княз е принуден да напусне България, защото печенегите обсаждат столицата му Киев. След като се справя със заплахата, Светослав организира през лятото на 969г. втори военен поход към българските земи. Армията му напредва бързо и завладява днешна северо-източна България. Цар Петър I иска помощ от ромеите, но те отказват. Владетелят получава апоплек-тичен (сърдечен) удар и според летописеца Нестор (XIIв.) умира, като преди смъртта си приема мона-шески сан – т.нар. “малка схима”. Според Георги Бакалов, П.Петров, Й.Андреев и други царят умира на 30 януари 970г. В.Златарски издига хипотезата за 30 януари 969г. – още по времето на първия руски по-ход. Поради своята набожност владетелят е канонизиран от църкавата като светец. П.Мутафчиев казва, че “Петър I се оказа недостоен син на своя баща“. Георги Бакалов смята, че цар Петър I е достоен владетел, който обаче получава тежко наследство. Историкът доказва тезата си с факта, че в Среднове-ковието мнението за българския цар е високо.
След смъртта на царя цяла Североизточна България практически е в под контрола на русите. На югозапад териториите минават във властта на средецкия комит Никола и четиримата му синове – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, обособяващи се като отделни владетели и продължители на държавния живот. Успоредно с тяхното обособяване в югозападната част от страната, от Константинопол се завръщат из-пратените като гаранти по договора синове на Петър синове – Борис и Роман. По-големият син на цар Петър I – Борис заема престола под името Борис II (970-971). Ромеите се надяват, че чрез него ще се ограничи движението на комитопулите и да се противодейства на княз Светослав.
Към края на 60-те години на века в империята започват междуособици. Срещу император Ники-фор II Фока се организира заговор, начело на който стои стратега Йоан Цимисхи и императрица Теофа-но. Василевсът е убит, а трона заема Йоан Цимисхи (969-976). Новият владетел не е обвързан с договор-ни отношения с Преслав, но и не одобрява нарастващото влияние на киевския княз в България, който междувременно предприема поход на юг от Стара планина. Руската войска достига Пловдив и го превзе-ма след тежко срежение през 970г. Те му предлагат споразумение, но молбата им се отхвърля от княза. След този отговор, византийците започват да прехвърлят военни части от Мала Азия и ги струпват в по-граничните области на границата с България. Ромеите предявяват претенции за българските земи, но ру-сите я изпреварват. Княз Светослав сформира смесен българо-руско-печенежки отряд и достига до Ар-кадиопол, където е разбит през пролетта или лятото на 970г. от ромеите. Причината за неуспеха и е лип-сата на единство във войската му. Този смесен съюз, явяващ се опит да се спре византийската експан-зия, е насочен срещу империята, която не го очаква.
След тази победа обаче, настъплението на ромеите се забавя, защото в Кападокия (Мала Азия) се организира бунт срещу властта. След като се справя с него императорът подготвя сухопътна армия и флот, с които възнамерява да удари русите в Преслав и възползвайки се от слабостта на българската държава – да я окупира. Императорската войска решава да премине старопланинските проходи около Велик-ден, когато бдителността на русите е намалена. На 4 април 971г. в полето пред града руско-българските отряди са разгромени след продължително и кръвополитно сражение, а в последвалия на 5 април с.г. ромейски щурм на Велики Преслав. Според Лъв Дякон, Йоан Скилица и други, столицата е превзета. Там византийците пленяват цар Борис II и цялото му семейство, и ги отвеждат в Константино-пол, като разграбват междувременно цялата съкровищница. Столицата е прекръстена на Йоанопол. Им-ператор Йоан Цимисхи продължава победния си ход. Войската му се отправя към главната крепост на русите Дръстър (днес Силистра). По пътя много твърдини се предават доброволно – според Лъв Дякон това са Плиска, Диния и други. Поведението на управителите им българи озлобява Светослав и той на-казва със смърт болярите в Дръстър – около 300 души.
В равнината пред града, към края на м.април, се завръзва сражение, траещо 2 дни. Наред с това, ромейската флота пристига, като по този начин се отрязва едно евентуално отстъпление на русите към р.Дунав. Според сключеният договор русите трябва да предадат Дръстър на Йоан Цимисхи, да върнат пленниците и да се оттеглят от българските земи. Според данните от Лъв Дякон и други ромеите се за-дължават да ги пуснат свободно, както и да им осигурят хранителни припаси. След постигнатото съгла-сие от двете договарящи се страни, киевският княз потегля с корабите за своята родина, но в ус-тието на р.Днепър той е нападнат и убит от печенегите.
След оттеглянето на русите Византия задържа под своя власт североизточните български земи. При изтеглянето си на юг те поставят гарнизони в по-важните крепости, които да поддържат властта на империята и да бдят за евентуален бунт на българите.
В Цариград император Йоан Цимисхи се завръща триумфално и на централния площад лишава Борис II от инсигниите на властта (инсигния=царски знак) – корона, ботуши, мантия. Василевсът го удостоява с титлата “магистър” и с това смята, че България за ликвидирана. Освен Североизточна Бълга-рия и Тракия, под ромейско владение минават и части от западните територии на държавата – до Бело-морието и Драчката област. В Северна България империята завоюва територии до р.Искър.
Източната част на царството пада сравнително лесно под ромейска власт поради няколко причи-ни – географското положение позволява бърз достъп на неприятелски войски, руската намеса във вът-решнодържавните дела на страната я дестабилизира, има и политическа криза, изразяваща се в слаба централна власт.
Покоряването на североизточните области не означава, че българската държава е унищожена. В обширните свободни територии на запад и югозапад укрепват своите сили комитопулите, които продъл-жават борбата за независимост.
В историческата наука се спори относно произхода на братята. Според Г.Бакалов, Н.Адонц те са арменци. Й.Иванов също подкрепя това твърдение, но отбелязва неточност в изворите. П.Петров, В.Зла-тарски и други смятат, че братята вероятно са роднини на Симеоновата династия. Данни за произхода им има в надписа от с.Герман, край Преспанското езеро, добавки на епископ Михаил Деволски към хро-никата на Йоан Скилица.
Синовете на комит Никола се присъединяват към съюза на българската аристокрация от Северо-източна България с княз Светослав Игоревич. В българските земи се оформя българо-руска коалиция, насочена против Византийската империя.
Антиромейският характер на движението на комитопулите проличава и от активното им учас-тие във войните срещу Византия. Прз 970г., около Пловдив, те разгромяват византийската войска. През 971г. ромеите срещат отпор в бълагрските земи, които не им позволяват да завладеят цялата територия на страната. В резултат на водените в продължение на 2г. борби четиримата братя си спечелват славата на последователни борци против Византия. Когато двамата законни наследници на престола – Борис II и Роман са в плен и са лишени от всякакви прерогативи, комитопулите се оказват най-подходящи да заста-нат начело на държавата.
В историческата наука съществува спор относно въпроса дали държавата, която братята управ-ляват, е ново формирование, или не. Според К.Иречек, М.Дринов, В.Златарски, П.Мутафчиев и други през 963г. комит Никола вдига бунт срещу цар Петър I и след неуспеха му създава нова държава, наречена Западна българска държава. Сръбският историк Драган Ташковски смята, че това е Македон-ска държава или царство, което е освободено от България през 969г. след въстание, начело със Самуил. П.Петров, Й.Андреев, Александър Бурмов, В.Тъпкова-Заимова и други защитават тезата, че упралявана-та от братята държава е продължение на държавния живот на България. Историците доказват приемстве-ността, опирайки се на византийски, латински и арабски извори. Хронистите Скилица, Зонара и други не отбелязвт в своите произведения нова държава, а говорят за преместен център на страната по военни и политически съображения. Доказателство затова е и титуловането на император Василий II, след победа-та при с.Ключ – Българоубиец.
Комитопулите управляват териториите на запад от р.Искър. Те са и продължители на църковния живот на непокорената част от царството, като прие-мат бягащия от Преслав патриарх Дамян, призна-вайки му длъжността глава на православната църква.
Четиримата братя управляват страната общо, т.е. – има тетрархия. Най-старият от тях – Давид – управлява най-южните области. Той трябва да отбранява териториите около Солун и Тесалия. Център на неговите владения са Костур и Преспа. Мойсей заема югозападните части с център Струмица. Той се за-дължава да отбранява Беломорието по посока на Сяр и да преграждапътя на идващите от изток визан-тийски войски. Третият брат – Аарон – заема Средец и негова задача е да възпира ромеите по оста Од-рин-Пловдив-София-Ниш-Бел-град. Самуил владее най-северозападните райони – около Бдин (днес Ви-дин).
Съпротивата на комитопулите преминава през 3 етапа.
Първият етап е до 976г. Според Йоан Скилица, Зонара и други след 971г. има почти непрекъсна-ти конфликти с ромеите. Този факт се доказва от една добавка на Михаил Деволски към хрониката на Скилица, в която се споменава, че византийският пълководец Варда Склир извършва укрепителни работи по долината на р.Вардар. През 973г. германските летописи съобщават, че при император Отон I идват претеници на България, т.е. – от страната на комитопулите, в чието лице владетелят на Свещената римска империя вижда преки наследници на Преславска България. Самото съществуване на понятието “държава” е доказателство за запазен политически живот и международни връзки.
Вторият етап от борбата е от 976г. до края на Xв. – началото на XIв. След като през месец януа-ри 976г. император Йоан Цимисхи умира и престола заема Василий II Македонец (976-1025), в империя-та започват междуособици. Това е повод за всеобщо настъпление против Византия. Хронистите Скилица и Зонара казват, че Давид е убит от скитници-власи между Костур и Преспа, а Мойсей – че загива пр об-садата на Сяр. Според “Записки на готския топарх” (XIв.) българските воеводи Петър и Боян, Самуил и Аарон използват проблемите в Цариград и бунта на успяват да освободят цяла Северна България. Междувременно отношенията между братята се изострят. Някои византийски летописци намекват за прикрити провозантийски симпатии на Аарон, както и за опита му да подпише сепаративен мир с импе-рията зад гърба на своя брат. Когато Самуил разбира за плановете на брат си, на 14 юни 976г. в мест-ността Разметаница (до град Дупница) най-малкият син на комит Никола екзекутира Аарон, заедно със семейството му. Поради застъпничеството на сина си – Гаврил-Радомир, единствено оцелява сина на Аарон – Иван-Владислав.
В българската историография се спори и за годината на смъртта на Аарон. В.Златарски, П.Мутафчиев и други смятат, че той е убит през 986г. Налага се становището на П.Петров, Й.Ан-дреев и други за 976г.
Осуетяването на плановете на ромеите чрез Аарон да се предизвикат междуособни борби в Бъл-гария кара византийската дипломация да се активизира. Тя трябва да противопостави законните наслед-ници на трона – Борис II и Роман на Самуил. Императорът в Цариград смята, че синовете на Петър ще привлекат на своя страна част от българското болярство, ще изолират Самуил и ще уредят отношенията си с управлявашите в Константинопол.
Спорен е въпроса и за точната година на връщане на братята в България. Според П.Петров – то-ва става или през 976 или през 977г., а П.Мутафчиев защитава тезата за 980г. Според данни от летопис-ците Йоан Скилица, Михаил Деволски и Яхия Антиохийски (X-XIв.) на българо-византийската граница обаче Борис II е убит по погрешка от стражата, а Роман (971-997) достига невредим до Видин, където е Самуил. По-малкият син на Петър е скопец и формално няма право да носи царската корона, но комито-пул Самуил проявява лоялност и признава правомошията му за законен цар, без да притежава практи-чески властта. Цялото командване на войската и властта е в ръцете на сина на комит Никола. Верен на династията, той приема Роман като цар, като по този начин се запазва примествеността в държавния живот на страната.
С освобождаването на Североизточна България борбата се пренася на юг – от Тракия към Лари-са и полуостров Пелопонес. Според хрониста Кекавмен с покоряването на Тесалия и превземането на Лариса (977-983), българската държава печели двубоя с Византия за влияние в западнвата част на Бал-канския полуостров. Като следствие на това Самуил премества столицата – в Преспа и строи там дворец.
Ангажирана с остри вътрешнодържавни борби за власт, империята и безсилна да противодей-ства на активизиращата се българска външна полити-ка. Император Василий II Македонец е зает с поту-шаването на бунта на управителя на Месопотамия Варда Склир и е принуден да се ограничи само с дип-ломатически действия срещу България. Това позволява на Самуил да утвърди властта си в Южна Тра-кия, Мизия, Отвъддунавска България, в Македония – зе-мите около Солун, Тесалия, Елада и Пелопонес.
Около 986г. императорът успява да преодолее съпротивата на сепаратистите, след което се на-сочва към северния си съсед. Една от ключовите крепости в българската държава е Средец, която вой-ската на василевса обсажда в началото на лятото на 986г. Армията не успява да превземе твърдината и се връща обратно за столицата Константинопол. По пътя за родината българските дружини ги причакват в прохода Траянови врата (близо до Ихтиман) на 17 август 986г. Според Лъв Дякон, Йоан Геометър (Хв.), Яхия Антиохийски, Миха-ил Деволски и други ромеите претърпявт тежко поражение.
През последната година четвърт на Xв. цар Самуил постига възстановяване на Симеонова Бъл-гария, поради умелото си ръководство и благоприятните обстоятелства за това във Византия, а около 987-989г. българите предприемат нов поход към Солун.
През 990г. империята преодолява кризата. Според Яхия Антиохийски през 991-995г. има война между царството и империята, при която Роман е пленен отново. Според Йоан Скилица и Манасиевата хроника Петровия син е пленен през 1002г. в Скопие. След неуспеха в нея империята е въвлечена в но-ва война с арабите – 995г. и насочва към тях своите сили.
След победата от войната, българската армия настъпва на юг. Тя преминава прз 996г. Тесалия, преодолява построената защитна стена при прохода Термопили, нахлива в Беотия и Атика, след което стига до Коринтския провлак и прониква в полуостров Пелопонес. Според Никифор Уран решителното сражение между българи и ромеи става през 996г. при р.Сперхей. Войската на Самуил е изненадна и раз-бита, като той и сина му, ранени, едва успяват да се спасят, заедно с малкото оцелели войници. На след-ващата година цар Роман умира в Цариград и официално Самуил (997-1014) е провъзгласен за цар на България. Необходимостта от международно признание на новата династия изисква благослова на един от двата религиозни ценрове в Средновековна Европа – Константинопол или Рим. Предвид ситуацията, царят не се надява на признание от Цариград и се обръща към папския престол с искане да получи цар-ска корона. Актът на признанието от Ватикана означава удар върху дипло-матическа дейност на целия Балкански полуостров. Два века по-късно, през 1202г. цар Калоян, в писмата си до папа Инокентий III отбелязва, че римският първосвещеник дава царски корони на неговите предци Петър и Самуил, което означава, че външнополитическата акция на новия български владетел се увенчава с успех.
Междувременно обаче, като резултат от военно-политическата обстановка, цар Самуил измества столицата през 997г. в Охрид.
Първите стъпки на новопровъзгласеният цар се насочват към укрепването тила на държавата. През 998г. владетелят предприема поход на север срещу сърбите, за да предотврати един евентуален съюз между тях и Византия. Самуиловите войски проникват дълбоко в сръбските земи, пленяват княз Иван-Владимир и установяват своята власт върху част от далматинското крайбрежие. След това армията се отправя на севороизток през областите Босна и Рашка и после се завръща в България. Според добав-ките на Михаил Деволски в Манасиевата хроника успешните походи на цар Самуил и политическите женитби на дъщерите му – Мирослава – за драчкия управител Ашот, и Теодора Косара – за княз Иван-Владимир, укрепват положението на българската държава, временно подкопано от поражението при р.Спер-хей. Наред с това владетелят на България сключва съюз с Унгария, който се скрепявав брак меж-ду Гаврил-Радомир и дъщеря на крал Гейза (972-997). След като присъединява Тесалия, Драчката об-ласт и Сърбия, както и Коринтския провлак, България постига териториално господство над Балканите.
Третият етап от борбите между България и Визанбтия започва в началото на XIв. Империята преодолява кризата и започва своето настъпление, като успоредно на това започват състересения в бъл-гарското царство. През 1000г. ромейската войска настъпва срещу източните български земи, които дото-гава остават настрани от театъра на бойните действия. За кратко време териториите на север и юг от Плиска и Преслав са окупирани от византийците, като през 1001г. падат Плиска и Преслав. Победният ход на ромеите продължава и към континентална Гърция и Солун. Те отвоюват Тесалия, крепостите Воден, Сервия, Колидрон, Верея, която е предадена през 1002г. от нейния управител Добромир, който е женен за племенница на Самуил. През същата година – 1002г., византийските войски нахлуват в Северо-западна България, като обсаждат съвместно с унгарците Бдин за 8 месеца. Крепостта пада след предател-ството на местния митрополит. Империята превзема посредством обсадни действия много крепости, като поставя в тях свои гарнизони, а българското население изселва в областта Волерон между р.Места и р.Марица.
В последващата борба за престола на унгарския трон след смъртта на крал Гейза, цар Самуил подкрепя губещата страна, което води след себи си до загубата на силен съюзник.
Паралелно с тези действия българите организират нападение по посока на Константинопол с цел да накарат Василий II да вдигне обсадата на Бдин и да върне неговите войски към столицата. Ар-мията на Самуил навлиза в ромейските зами и достига до Одрин, когато през месец август 1002г. го на-пада. Императорът е наясно с плана на българския цар и отговаря с удар към столнината на Самуил. Той тръгва от Бдин по долината на р.Морава и през Ниш навлиза в поречието на р.Вардар. След обсада на Скопие те успяват да го превземат – 1002-1003г. Като се връщасе на север, Василий II заобикаля Средец и обсажда многократно крепостта Перник, отбранявана храбро от местния управник Кракра. Въпреки щурмовете, василевсът не успява да я превземе. През 1004г. цар Самуил отвръща на удара, предприе-майки настъпление към Солун, като устройва много засади и дори залавя управителя на втория по големина и важност град във Византия – Йоан Халд. През 1005г. драчкият управител Ашот, заедно със съпругата си Мирослава, се предават на ромеите и отиват в Цариград, съобщавайки на управляващите там по какъв начин може да се превземе града. За тази си постъпка те са почетени с титлите “магистър” и “зости” (придворна дама). Същата година византийците влизат в Драч.
Този акт показва нестабилността на централната власт в България, което води до сепаратизъм и бягство (примера с Ашот). Сред българските военачал-ници настъпва разложение. Въпреки това, както и активния натиск от страна на Византия, през периода 1006-1013г. военните действия между враждува-щите страни се водят с променлив успех. Цар Самуил успява да организира отслабените български сили и според Матей Ефески успешно да отстоява независимостта.
През лятото на 1014г. ромейската армия, предвождана лично от император Василий II Македо-нец, настъпва към Солун по долината на р.Струма и достига планината Беласица. Българският цар се опитва да спре нападенията на неприятелската войска, издигайки преградна стена в теснината при с.Ключ. На 29 юли 1014г. българите претърпяват катастрофално поражение, което се описва от хрониста Йоан Скилица. Василевсът нарежда на всеки 100 от заловените войници да се оставя по един едноок за водач. Скилица и Манасиевата хроника съобщават, че ослепените българи са 15000д. Хронистът Кекав-мен отбелазва цифрата 14000д. Василий ги изпраща на българския владетел. Царят ги вижда, получава апоплектичен удар и умира на 6 октомври 1014г. Жестокостта на ромеите му донася прозвището “Бълга-рооктонос”, с което той остава в историята. През 1969г. гръцкият археолог Мацопулос започва разкопки на о.Свети Ахил в Преспанското езеро, където в едноименната църква открива гроба и царския знак на Самуил – два папагала.
Битката при Беласица поставя България в тежко поражение, което има и политически последи-ци. На 15 октомври 1014г. престола заема Самуиловия син Гаврил-Радомир (1014-1015). След битката при Ключ той организира отбраната на страната, разбива напълно войската на солунския дук, когато Ва-силий II изпраща да завладее тези български земи. Ромеите проникват до Битоля, изгарят дворците на Гаврил-Радомир, овладяват Прилеп и Щип, а по-късно обсаждат и Воден, завладяват го и изселват жите-лите му във Волерон.
Цар Гаврил-Радомир се опитва да сключи мир с Византия, но Василий II отхвърля предложе-нието. Ромейските пълководци обсаждат и град Мъглен, като отклоняват течението на р.Мъгленица. Във властта на империята пада и крепостта. Енотия в северната част на Мъгленско, с което цялата облст преминава в ръцете на Византия. Василевсът няма интерес от мир с България, защото тя е пред военен разгром
Кризата в България се задълбочава, след като през 1015г. братовчеда на владетеля – Иван-Владислав (1015-1018) го убива. За да укрепи властта си, той оспелява сина на своя братовчед, а Са-муиловия зет – сръбския княз Иван-Владимир също е убит. Летописецът Йоан Скилица съобщава, че по време на лов Аароновия син пробожда с копието си своя братовчед и приема царската титла. Новият владетел изпраща писмо до император Василий II, в което моли за мир и обещава покорство. Убийство-то на Гаврил-Радомир се обяснява с интригите на византийската дипломация, която дава дума на Иван-Владислав, че ще го признае за цар и ще му отстъпи Драч. Тези действия на цар Иван-Владислав улес-няват василевса, който няма никакво намерение да му признае титлата му, а и наред с това той привлича български велможи. През есента на 1015г. имперските армии нападат Охрид и го превземат. Разорението на града и набезите на войската карат владетеля да избира нова столица. За главен град е определен Би-толя, като междувременно започва възстановяването на неговата крепост. Към края на 1015 – началото на 1016г. българите правят опит да си върнат Драч. В отговор на това Василий II обсажда отново Перник за 88дни, но не успява да влезе в него.
През зимата на 1016-1017г. българите замислят акция, която има за цел да отклони вниманието на императора от югозападните български земи и да отхвърли византийската власт в Мизия. Управи-телят на Перник Кракра влиза във връзка с печенегите и се споразумява с тях да започнат съвместни действия срещу Византия. Василевсът разбира това и армиите му нахлуват в българските земи, опожаря-жвайки крепостта Вишеград и градовете на север от Молиск и Остров. Печенегите отказват да вземат участие в евентуална война и плана на Кракра се проваля.
Около месец февруари 1018г. цар Иван-Владислав повежда армията към Драч, като обсажда града. Владетелят обаче е убит. След смъртта му обсадата на града се вдига. Българите имат сили да продължат съпротивата и да отстояват независимостта си, но личните сметки на част от болярството взе-мат връх над държавните интереси. Воеводите Ивац, Никулица, Гавра и Елемаг се опитват да вдигнат въстание, но опита им се оказва несполучлив. По същото време, в Сремската облст продължава своята съпротива воеводата Сермон, но по-късно е убит с измама.
Смъртта на цар Иван-Владислав е пореден удар срещу централната власт. Процесът на децен-трализация, започнат още при цар Петър I (927-970) се засилва при неговите наследници – Борис II (970-971), Роман (971-997), Самуил (997-1014), Гаврил-Радомир (1014-1015) и Иван-Владислав (1015-1018). Липсата на обединяваща фигура, дългогодишната криза в политическо, стопанско, икономическо и ре-лигиозно отношение, както и политиката, провеждана от Византия, водят до разложение на българската аристокрация.
През 1018г. България губи своята политическа независимост. В продъл-жение на почти 50г. – от 971 до 1018г. българите водят борба за своя държавен суверенитет. Вследствие на вътрешнополитичес-ки, стопански, религиозни и социални сътресения вътре в държавата страната е завладяна от намиращата се по това време във възход Византия и губи свободата си за около 2 века. Израз на вътрешната де-централизация в българската държава са доказателствата за преминаване на българи на ромейска служ-ба. След като се справя с арабите и с вътрешните си проблеми, при император Василий II Българоубиец (976-10125) Византия изживява своето могъщество.
ПАДАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ
В резултат на успешните войни, към края на IX – първата четвърт на Xв. България разпростира своите държавни граници на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо. При управлението на цар Симеон I Велики (893-927) към терито-рията на страната се присъединяват славяните от т.нар. “българска група” и завършва процеса на формиране на народността.
След смъртта на цар Симеон I Велики на 27 май 927г. на българския престол сяда вторият му син – Петър (927-970). Владетелят поема управлението на обширна държава в сложна политическа об-становка. Двубоят с ромеите не е завършен, царството е уморено от продължителните войни и разочаро-ванието от непревземането на византийската столица Цариград. Процесът на феодализация на страната обаче води до криза – “силен глад”, “скакалци”. В резултат на това главната задача пред България е уреждането на конфликта в Византия.
През първия етап (927-965) от своето царуване Петър I, заедно със своя вуйчо – болярина Геор-ги Сурсувул, навлизат във византийската част на Тракия, завладявайки град Виза. Без да претърпява неуспех, владетелят изпраща пратеници в Константинопол при император Роман Лакапин (920-944) за подписване на мирен договор. На 8 октомври 927г. във Влахернският дворец ва-силевсът и българският цар подписват споразумението. То е скрепено и с брака на владетеля в Преслав с внучката на императо-ра – Мария, която според Псевдо Симеон и Лъв Граматик (Хв.), получава името Ирина (от гръцки език – мир). Договорът съдържа няколко клаузи: уточнява се периода му – “за 30 години”, уреждат се гранич-ните въпроси, а според грамота на Василий II Българоубиец има потвърждаване на границите от до-говорите от 893г. и 903г. и размяна на пленници, византийската власт признава на Петър I титлата “василевс булгарон” (“цар на българите”), както и издигането на ранга на българската църква – в сан Патриаршия. Докато Симеон I се стреми и бори затова през цялото си управление, синът му я получава официално, като по този начин Византия признава силата на България.
Причините, водещи към промяната на курса в българската външна политика – от завоевателна към мирна, се търсят в няколко насоки. След смъртта на Симеон I унгарците и хърватите от северозапад и запад започват масови нападения над българските земи. Спомагащ фактор е и влошеното икономичес-ко състояние, загубването на земи по Среден Дунав и т.н. Това способства за формирането на две боляр-ски групировки в държавата, благоприятстващо и за вътрешната дестабилизация на България. Първата от тези групировки иска подписване на мирен договор с Византия. Другата се обявява за продължаване-то на експанзионистичната външна политика. Нейните поддръжници се обединяват около третия Симе-онов син – Иван и през 928г. организират заговор срещу държавата. Той е разкрит, а Иван е хвърлен в тъмница. Цар Петър I дори иска съдействие от Роман Лакапин, за да се справи с метежниците. Пратени-кът на властта в Константинопол пристига в Месемврия (днес Несебър) под предлог, че ще се се извър-ши размяна на пленници. Византиецът отвежда третия Симеонов син в Цариград, където управляващите успяват да го привлекат на своя страна, като му предлагат имот в Мала Азия и брак със знатна арменка, като по този начин той е включен към редиците на ромейската аристокрация.
През 930г. първородният син на Симеон монахът Михаил, вдига бунт срещу своя брат и завла-дява област по поречието на Долна Струма. Според византийският летописец Йоан Скилица (XI-XIIв.) към него се присъединява и част от местното население. Внезапната му смърт обаче осуетява по-ната-тъшните планове на въстанниците и се оттеглят във Византия.
Бунтовете са доказателство за отслабването на централната власт в България. С тяхното потуша-ване цар Петър I успява да го овладее и до края на своето управление няма данни за заговори.
Във външнополитическо отношение страната губи много територии. През 928г. сърбите, начело с избягалия от Преслав Чеслав отхвърлят българ-ската власт и стават васали на империята. Византия възстановява някои свои разрушени крепости в Тракия и осигурява тила си, за да може да се справи със нападенията на арабите от юг. Същевременно чрез политиката си спрямо сърбите, тя ги насочва умело към военни действия към България. Формално ромеите спазват договора от 927г., не го нарушават пря-ко, но посредством своята антибългарска политика те го престъпват.
Според Василка Тъпкова-Заимова, Петър Мутафчиев, Васил Златарски и други от началото на 30-те година на Xв. започват маджарските нападения. Византийските хронисти от Xв. съобщават, че през 934г. техни отряди стигат до Константинопол, където са спрени от патриций Теофан. През 943г. има отново нападение от страна на унгарците, които достигат пак до столицата, където отново са от-блъснати от Теофан. Между Византия, България и маджарите се сключва мирен договор за 5г., през кой-то те се задължават да плащат годишен данък. Според П.Мутафчиев не се подписва нов договор и те продължават своите нападения. След изтичането му, летописците съобщават за чести нападения в пери-ода 948-955г. През 962г. има отново тяхно нападение в Тракия, но този път те са разбити.
Паралелно с тези действия, през 943г. от североизток започват своите нападения над български-те земи отрядите на киевския княз Игор, чиято крайна цел е завладяването на Константинопол. Цар Петър I предупреждава гърците за подготвящата се опастност. Ромеите междувременно успяват да под-купят русите, като отклоняват посоката на нападението им – към България. Като резултат от това, съюзниците на Игор – печенегите, нахлуват в българските земи и опустошават Добруджа. Според Васил Гюзелев, Иван Божилов и други киевският княз плаща по такъв начин за своите съюзници, като компен-сация за неосъществения поход срещу Византийската империя.
След като през 955г. унгарците са разбити от армията на германския император Отон I в битката при р.Лех и подновявайки нападенията си над България, в 962г. ромеите поставят ултиматум на българ-ския цар и той е задължен да изпрати своите синове – Борис и Роман като заложници в Константинопол.
Успоредно на това, в края на 50-те – началото на 60-те години на Xв. във Византия стават про-мени, които отразяват в голяма степен отношенията на империята с българското царство. След сваляне-то от власт на император Роман Лакапин през 944г. и последващите управления на Константин VII Баг-ренородни (944-959) и Роман II (959-963), начело на империята и регентския съвет застава императрица Теофано. След изтичане на срока на 30-годишния договор, през 957г., мирното споразумение между България и Византия отново се подновява, но новите условия по него не са известни.
Тези промени във външната политика на империята водят до и промяна на курса на България – тя насочва своето внимание на северозапад. През 965г. пратеници на цар Петър I отиват при Отон I да преговарят за мир. Изходът от това пратеничество е неясен. Българската делегация се насочва към ма-джарите и сключва с тях спорезумение. Според него унгарците се задължават да не нападат териториите на царството, през които ще преминават на път за Визан-тия, а от своя страна България обещава да не помага на ромеите срещу тях. Непочтеността на Византия оправдава желанието на България на подобни договорености, но въпреки това унгарците не са сигурни съюзници на българите при една евентуална война с ромеите.
До 967г. цар Петър I успява да се справи с проблемите и да запази цялостта на България. Във вътрешнополитическо отношение обаче в страната започват да се развиват и разпростваняват еретични движения, които я дестабилизират и поставят на изпитание официалната българска църква.
Около средата на 60-те години на Xв. в българо-византийските отношения настъпва криза. В.Златарски, Йордан Андреев и други изказват мнението, че през пролетта на 966г. започва влошаването на статуквото. Подкрепя се становището на Петър Петров и други за 967г. като година на нарушаването на договора между България и Византия. Според хронистът Лъв Дякон, след като пратениците на цар Петър I пристигат в Константинопол, за да получат годиш-ния данък от империята, василевсът Никифор II Фока (963-969) ги отпраща грубо и обижда българския владетел. През същата година ромеите побеж-дават арабите и пренасочват силите си на север. Императорът организира поход в Тракия, но това е де-монстрация на сила, а хронистът съобщава, че василевсът достига пограничния вал Еркесия, без да по-стигне нищо. След похода Никифор II Фока предлага мир на българския цар, при условие българите да не допускат маджарите да преминават Дунава и да опустошават ромейските земи. Цар Петър I не нару-шава мирното споразумение с унгарците и отказва. В резултат на това византийците прибягват до дип-ломацията. Императорът се съюзява с киевския княз Светослав, заплашващ ромейските владения на Кримския полуостров. Василевсът го подкупва и го праща да нападне България. Князът приема предло-жението и през 968г. организира поход срещу царството. Според хрониста Лъв Дякон (Хв.) и неговата “История” Светослав, водещ със себе си 60000д. без наемниците, разбива българската войска и превзема 80 крепости по р.Дунав. Като последица от успеха на русите, императорът отново изпраща делегация в Преслав за мир, но този път българската държава приема предложението. Чрез Светослав Византия пе-чели съюзник срещу своя северен съсед, а междувременно на това спасява и Кримския полуостров.
Към края на лятото на 968г. киевския княз е принуден да напусне България, защото печенегите обсаждат столицата му Киев. След като се справя със заплахата, Светослав организира през лятото на 969г. втори военен поход към българските земи. Армията му напредва бързо и завладява днешна северо-източна България. Цар Петър I иска помощ от ромеите, но те отказват. Владетелят получава апоплек-тичен (сърдечен) удар и според летописеца Нестор (XIIв.) умира, като преди смъртта си приема мона-шески сан – т.нар. “малка схима”. Според Георги Бакалов, П.Петров, Й.Андреев и други царят умира на 30 януари 970г. В.Златарски издига хипотезата за 30 януари 969г. – още по времето на първия руски по-ход. Поради своята набожност владетелят е канонизиран от църкавата като светец. П.Мутафчиев казва, че “Петър I се оказа недостоен син на своя баща“. Георги Бакалов смята, че цар Петър I е достоен владетел, който обаче получава тежко наследство. Историкът доказва тезата си с факта, че в Среднове-ковието мнението за българския цар е високо.
След смъртта на царя цяла Североизточна България практически е в под контрола на русите. На югозапад териториите минават във властта на средецкия комит Никола и четиримата му синове – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, обособяващи се като отделни владетели и продължители на държавния живот. Успоредно с тяхното обособяване в югозападната част от страната, от Константинопол се завръщат из-пратените като гаранти по договора синове на Петър синове – Борис и Роман. По-големият син на цар Петър I – Борис заема престола под името Борис II (970-971). Ромеите се надяват, че чрез него ще се ограничи движението на комитопулите и да се противодейства на княз Светослав.
Към края на 60-те години на века в империята започват междуособици. Срещу император Ники-фор II Фока се организира заговор, начело на който стои стратега Йоан Цимисхи и императрица Теофа-но. Василевсът е убит, а трона заема Йоан Цимисхи (969-976). Новият владетел не е обвързан с договор-ни отношения с Преслав, но и не одобрява нарастващото влияние на киевския княз в България, който междувременно предприема поход на юг от Стара планина. Руската войска достига Пловдив и го превзе-ма след тежко срежение през 970г. Те му предлагат споразумение, но молбата им се отхвърля от княза. След този отговор, византийците започват да прехвърлят военни части от Мала Азия и ги струпват в по-граничните области на границата с България. Ромеите предявяват претенции за българските земи, но ру-сите я изпреварват. Княз Светослав сформира смесен българо-руско-печенежки отряд и достига до Ар-кадиопол, където е разбит през пролетта или лятото на 970г. от ромеите. Причината за неуспеха и е лип-сата на единство във войската му. Този смесен съюз, явяващ се опит да се спре византийската експан-зия, е насочен срещу империята, която не го очаква.
След тази победа обаче, настъплението на ромеите се забавя, защото в Кападокия (Мала Азия) се организира бунт срещу властта. След като се справя с него императорът подготвя сухопътна армия и флот, с които възнамерява да удари русите в Преслав и възползвайки се от слабостта на българската държава – да я окупира. Императорската войска решава да премине старопланинските проходи около Велик-ден, когато бдителността на русите е намалена. На 4 април 971г. в полето пред града руско-българските отряди са разгромени след продължително и кръвополитно сражение, а в последвалия на 5 април с.г. ромейски щурм на Велики Преслав. Според Лъв Дякон, Йоан Скилица и други, столицата е превзета. Там византийците пленяват цар Борис II и цялото му семейство, и ги отвеждат в Константино-пол, като разграбват междувременно цялата съкровищница. Столицата е прекръстена на Йоанопол. Им-ператор Йоан Цимисхи продължава победния си ход. Войската му се отправя към главната крепост на русите Дръстър (днес Силистра). По пътя много твърдини се предават доброволно – според Лъв Дякон това са Плиска, Диния и други. Поведението на управителите им българи озлобява Светослав и той на-казва със смърт болярите в Дръстър – около 300 души.
В равнината пред града, към края на м.април, се завръзва сражение, траещо 2 дни. Наред с това, ромейската флота пристига, като по този начин се отрязва едно евентуално отстъпление на русите към р.Дунав. Според сключеният договор русите трябва да предадат Дръстър на Йоан Цимисхи, да върнат пленниците и да се оттеглят от българските земи. Според данните от Лъв Дякон и други ромеите се за-дължават да ги пуснат свободно, както и да им осигурят хранителни припаси. След постигнатото съгла-сие от двете договарящи се страни, киевският княз потегля с корабите за своята родина, но в ус-тието на р.Днепър той е нападнат и убит от печенегите.
След оттеглянето на русите Византия задържа под своя власт североизточните български земи. При изтеглянето си на юг те поставят гарнизони в по-важните крепости, които да поддържат властта на империята и да бдят за евентуален бунт на българите.
В Цариград император Йоан Цимисхи се завръща триумфално и на централния площад лишава Борис II от инсигниите на властта (инсигния=царски знак) – корона, ботуши, мантия. Василевсът го удостоява с титлата “магистър” и с това смята, че България за ликвидирана. Освен Североизточна Бълга-рия и Тракия, под ромейско владение минават и части от западните територии на държавата – до Бело-морието и Драчката област. В Северна България империята завоюва територии до р.Искър.
Източната част на царството пада сравнително лесно под ромейска власт поради няколко причи-ни – географското положение позволява бърз достъп на неприятелски войски, руската намеса във вът-решнодържавните дела на страната я дестабилизира, има и политическа криза, изразяваща се в слаба централна власт.
Покоряването на североизточните области не означава, че българската държава е унищожена. В обширните свободни територии на запад и югозапад укрепват своите сили комитопулите, които продъл-жават борбата за независимост.
В историческата наука се спори относно произхода на братята. Според Г.Бакалов, Н.Адонц те са арменци. Й.Иванов също подкрепя това твърдение, но отбелязва неточност в изворите. П.Петров, В.Зла-тарски и други смятат, че братята вероятно са роднини на Симеоновата династия. Данни за произхода им има в надписа от с.Герман, край Преспанското езеро, добавки на епископ Михаил Деволски към хро-никата на Йоан Скилица.
Синовете на комит Никола се присъединяват към съюза на българската аристокрация от Северо-източна България с княз Светослав Игоревич. В българските земи се оформя българо-руска коалиция, насочена против Византийската империя.
Антиромейският характер на движението на комитопулите проличава и от активното им учас-тие във войните срещу Византия. Прз 970г., около Пловдив, те разгромяват византийската войска. През 971г. ромеите срещат отпор в бълагрските земи, които не им позволяват да завладеят цялата територия на страната. В резултат на водените в продължение на 2г. борби четиримата братя си спечелват славата на последователни борци против Византия. Когато двамата законни наследници на престола – Борис II и Роман са в плен и са лишени от всякакви прерогативи, комитопулите се оказват най-подходящи да заста-нат начело на държавата.
В историческата наука съществува спор относно въпроса дали държавата, която братята управ-ляват, е ново формирование, или не. Според К.Иречек, М.Дринов, В.Златарски, П.Мутафчиев и други през 963г. комит Никола вдига бунт срещу цар Петър I и след неуспеха му създава нова държава, наречена Западна българска държава. Сръбският историк Драган Ташковски смята, че това е Македон-ска държава или царство, което е освободено от България през 969г. след въстание, начело със Самуил. П.Петров, Й.Андреев, Александър Бурмов, В.Тъпкова-Заимова и други защитават тезата, че упралявана-та от братята държава е продължение на държавния живот на България. Историците доказват приемстве-ността, опирайки се на византийски, латински и арабски извори. Хронистите Скилица, Зонара и други не отбелязвт в своите произведения нова държава, а говорят за преместен център на страната по военни и политически съображения. Доказателство затова е и титуловането на император Василий II, след победа-та при с.Ключ – Българоубиец.
Комитопулите управляват териториите на запад от р.Искър. Те са и продължители на църковния живот на непокорената част от царството, като прие-мат бягащия от Преслав патриарх Дамян, призна-вайки му длъжността глава на православната църква.
Четиримата братя управляват страната общо, т.е. – има тетрархия. Най-старият от тях – Давид – управлява най-южните области. Той трябва да отбранява териториите около Солун и Тесалия. Център на неговите владения са Костур и Преспа. Мойсей заема югозападните части с център Струмица. Той се за-дължава да отбранява Беломорието по посока на Сяр и да преграждапътя на идващите от изток визан-тийски войски. Третият брат – Аарон – заема Средец и негова задача е да възпира ромеите по оста Од-рин-Пловдив-София-Ниш-Бел-град. Самуил владее най-северозападните райони – около Бдин (днес Ви-дин).
Съпротивата на комитопулите преминава през 3 етапа.
Първият етап е до 976г. Според Йоан Скилица, Зонара и други след 971г. има почти непрекъсна-ти конфликти с ромеите. Този факт се доказва от една добавка на Михаил Деволски към хрониката на Скилица, в която се споменава, че византийският пълководец Варда Склир извършва укрепителни работи по долината на р.Вардар. През 973г. германските летописи съобщават, че при император Отон I идват претеници на България, т.е. – от страната на комитопулите, в чието лице владетелят на Свещената римска империя вижда преки наследници на Преславска България. Самото съществуване на понятието “държава” е доказателство за запазен политически живот и международни връзки.
Вторият етап от борбата е от 976г. до края на Xв. – началото на XIв. След като през месец януа-ри 976г. император Йоан Цимисхи умира и престола заема Василий II Македонец (976-1025), в империя-та започват междуособици. Това е повод за всеобщо настъпление против Византия. Хронистите Скилица и Зонара казват, че Давид е убит от скитници-власи между Костур и Преспа, а Мойсей – че загива пр об-садата на Сяр. Според “Записки на готския топарх” (XIв.) българските воеводи Петър и Боян, Самуил и Аарон използват проблемите в Цариград и бунта на успяват да освободят цяла Северна България. Междувременно отношенията между братята се изострят. Някои византийски летописци намекват за прикрити провозантийски симпатии на Аарон, както и за опита му да подпише сепаративен мир с импе-рията зад гърба на своя брат. Когато Самуил разбира за плановете на брат си, на 14 юни 976г. в мест-ността Разметаница (до град Дупница) най-малкият син на комит Никола екзекутира Аарон, заедно със семейството му. Поради застъпничеството на сина си – Гаврил-Радомир, единствено оцелява сина на Аарон – Иван-Владислав.
В българската историография се спори и за годината на смъртта на Аарон. В.Златарски, П.Мутафчиев и други смятат, че той е убит през 986г. Налага се становището на П.Петров, Й.Ан-дреев и други за 976г.
Осуетяването на плановете на ромеите чрез Аарон да се предизвикат междуособни борби в Бъл-гария кара византийската дипломация да се активизира. Тя трябва да противопостави законните наслед-ници на трона – Борис II и Роман на Самуил. Императорът в Цариград смята, че синовете на Петър ще привлекат на своя страна част от българското болярство, ще изолират Самуил и ще уредят отношенията си с управлявашите в Константинопол.
Спорен е въпроса и за точната година на връщане на братята в България. Според П.Петров – то-ва става или през 976 или през 977г., а П.Мутафчиев защитава тезата за 980г. Според данни от летопис-ците Йоан Скилица, Михаил Деволски и Яхия Антиохийски (X-XIв.) на българо-византийската граница обаче Борис II е убит по погрешка от стражата, а Роман (971-997) достига невредим до Видин, където е Самуил. По-малкият син на Петър е скопец и формално няма право да носи царската корона, но комито-пул Самуил проявява лоялност и признава правомошията му за законен цар, без да притежава практи-чески властта. Цялото командване на войската и властта е в ръцете на сина на комит Никола. Верен на династията, той приема Роман като цар, като по този начин се запазва примествеността в държавния живот на страната.
С освобождаването на Североизточна България борбата се пренася на юг – от Тракия към Лари-са и полуостров Пелопонес. Според хрониста Кекавмен с покоряването на Тесалия и превземането на Лариса (977-983), българската държава печели двубоя с Византия за влияние в западнвата част на Бал-канския полуостров. Като следствие на това Самуил премества столицата – в Преспа и строи там дворец.
Ангажирана с остри вътрешнодържавни борби за власт, империята и безсилна да противодей-ства на активизиращата се българска външна полити-ка. Император Василий II Македонец е зает с поту-шаването на бунта на управителя на Месопотамия Варда Склир и е принуден да се ограничи само с дип-ломатически действия срещу България. Това позволява на Самуил да утвърди властта си в Южна Тра-кия, Мизия, Отвъддунавска България, в Македония – зе-мите около Солун, Тесалия, Елада и Пелопонес.
Около 986г. императорът успява да преодолее съпротивата на сепаратистите, след което се на-сочва към северния си съсед. Една от ключовите крепости в българската държава е Средец, която вой-ската на василевса обсажда в началото на лятото на 986г. Армията не успява да превземе твърдината и се връща обратно за столицата Константинопол. По пътя за родината българските дружини ги причакват в прохода Траянови врата (близо до Ихтиман) на 17 август 986г. Според Лъв Дякон, Йоан Геометър (Хв.), Яхия Антиохийски, Миха-ил Деволски и други ромеите претърпявт тежко поражение.
През последната година четвърт на Xв. цар Самуил постига възстановяване на Симеонова Бъл-гария, поради умелото си ръководство и благоприятните обстоятелства за това във Византия, а около 987-989г. българите предприемат нов поход към Солун.
През 990г. империята преодолява кризата. Според Яхия Антиохийски през 991-995г. има война между царството и империята, при която Роман е пленен отново. Според Йоан Скилица и Манасиевата хроника Петровия син е пленен през 1002г. в Скопие. След неуспеха в нея империята е въвлечена в но-ва война с арабите – 995г. и насочва към тях своите сили.
След победата от войната, българската армия настъпва на юг. Тя преминава прз 996г. Тесалия, преодолява построената защитна стена при прохода Термопили, нахлива в Беотия и Атика, след което стига до Коринтския провлак и прониква в полуостров Пелопонес. Според Никифор Уран решителното сражение между българи и ромеи става през 996г. при р.Сперхей. Войската на Самуил е изненадна и раз-бита, като той и сина му, ранени, едва успяват да се спасят, заедно с малкото оцелели войници. На след-ващата година цар Роман умира в Цариград и официално Самуил (997-1014) е провъзгласен за цар на България. Необходимостта от международно признание на новата династия изисква благослова на един от двата религиозни ценрове в Средновековна Европа – Константинопол или Рим. Предвид ситуацията, царят не се надява на признание от Цариград и се обръща към папския престол с искане да получи цар-ска корона. Актът на признанието от Ватикана означава удар върху дипло-матическа дейност на целия Балкански полуостров. Два века по-късно, през 1202г. цар Калоян, в писмата си до папа Инокентий III отбелязва, че римският първосвещеник дава царски корони на неговите предци Петър и Самуил, което означава, че външнополитическата акция на новия български владетел се увенчава с успех.
Междувременно обаче, като резултат от военно-политическата обстановка, цар Самуил измества столицата през 997г. в Охрид.
Първите стъпки на новопровъзгласеният цар се насочват към укрепването тила на държавата. През 998г. владетелят предприема поход на север срещу сърбите, за да предотврати един евентуален съюз между тях и Византия. Самуиловите войски проникват дълбоко в сръбските земи, пленяват княз Иван-Владимир и установяват своята власт върху част от далматинското крайбрежие. След това армията се отправя на севороизток през областите Босна и Рашка и после се завръща в България. Според добав-ките на Михаил Деволски в Манасиевата хроника успешните походи на цар Самуил и политическите женитби на дъщерите му – Мирослава – за драчкия управител Ашот, и Теодора Косара – за княз Иван-Владимир, укрепват положението на българската държава, временно подкопано от поражението при р.Спер-хей. Наред с това владетелят на България сключва съюз с Унгария, който се скрепявав брак меж-ду Гаврил-Радомир и дъщеря на крал Гейза (972-997). След като присъединява Тесалия, Драчката об-ласт и Сърбия, както и Коринтския провлак, България постига териториално господство над Балканите.
Третият етап от борбите между България и Визанбтия започва в началото на XIв. Империята преодолява кризата и започва своето настъпление, като успоредно на това започват състересения в бъл-гарското царство. През 1000г. ромейската войска настъпва срещу източните български земи, които дото-гава остават настрани от театъра на бойните действия. За кратко време териториите на север и юг от Плиска и Преслав са окупирани от византийците, като през 1001г. падат Плиска и Преслав. Победният ход на ромеите продължава и към континентална Гърция и Солун. Те отвоюват Тесалия, крепостите Воден, Сервия, Колидрон, Верея, която е предадена през 1002г. от нейния управител Добромир, който е женен за племенница на Самуил. През същата година – 1002г., византийските войски нахлуват в Северо-западна България, като обсаждат съвместно с унгарците Бдин за 8 месеца. Крепостта пада след предател-ството на местния митрополит. Империята превзема посредством обсадни действия много крепости, като поставя в тях свои гарнизони, а българското население изселва в областта Волерон между р.Места и р.Марица.
В последващата борба за престола на унгарския трон след смъртта на крал Гейза, цар Самуил подкрепя губещата страна, което води след себи си до загубата на силен съюзник.
Паралелно с тези действия българите организират нападение по посока на Константинопол с цел да накарат Василий II да вдигне обсадата на Бдин и да върне неговите войски към столицата. Ар-мията на Самуил навлиза в ромейските зами и достига до Одрин, когато през месец август 1002г. го на-пада. Императорът е наясно с плана на българския цар и отговаря с удар към столнината на Самуил. Той тръгва от Бдин по долината на р.Морава и през Ниш навлиза в поречието на р.Вардар. След обсада на Скопие те успяват да го превземат – 1002-1003г. Като се връщасе на север, Василий II заобикаля Средец и обсажда многократно крепостта Перник, отбранявана храбро от местния управник Кракра. Въпреки щурмовете, василевсът не успява да я превземе. През 1004г. цар Самуил отвръща на удара, предприе-майки настъпление към Солун, като устройва много засади и дори залавя управителя на втория по големина и важност град във Византия – Йоан Халд. През 1005г. драчкият управител Ашот, заедно със съпругата си Мирослава, се предават на ромеите и отиват в Цариград, съобщавайки на управляващите там по какъв начин може да се превземе града. За тази си постъпка те са почетени с титлите “магистър” и “зости” (придворна дама). Същата година византийците влизат в Драч.
Този акт показва нестабилността на централната власт в България, което води до сепаратизъм и бягство (примера с Ашот). Сред българските военачал-ници настъпва разложение. Въпреки това, както и активния натиск от страна на Византия, през периода 1006-1013г. военните действия между враждува-щите страни се водят с променлив успех. Цар Самуил успява да организира отслабените български сили и според Матей Ефески успешно да отстоява независимостта.
През лятото на 1014г. ромейската армия, предвождана лично от император Василий II Македо-нец, настъпва към Солун по долината на р.Струма и достига планината Беласица. Българският цар се опитва да спре нападенията на неприятелската войска, издигайки преградна стена в теснината при с.Ключ. На 29 юли 1014г. българите претърпяват катастрофално поражение, което се описва от хрониста Йоан Скилица. Василевсът нарежда на всеки 100 от заловените войници да се оставя по един едноок за водач. Скилица и Манасиевата хроника съобщават, че ослепените българи са 15000д. Хронистът Кекав-мен отбелазва цифрата 14000д. Василий ги изпраща на българския владетел. Царят ги вижда, получава апоплектичен удар и умира на 6 октомври 1014г. Жестокостта на ромеите му донася прозвището “Бълга-рооктонос”, с което той остава в историята. През 1969г. гръцкият археолог Мацопулос започва разкопки на о.Свети Ахил в Преспанското езеро, където в едноименната църква открива гроба и царския знак на Самуил – два папагала.
Битката при Беласица поставя България в тежко поражение, което има и политически последи-ци. На 15 октомври 1014г. престола заема Самуиловия син Гаврил-Радомир (1014-1015). След битката при Ключ той организира отбраната на страната, разбива напълно войската на солунския дук, когато Ва-силий II изпраща да завладее тези български земи. Ромеите проникват до Битоля, изгарят дворците на Гаврил-Радомир, овладяват Прилеп и Щип, а по-късно обсаждат и Воден, завладяват го и изселват жите-лите му във Волерон.
Цар Гаврил-Радомир се опитва да сключи мир с Византия, но Василий II отхвърля предложе-нието. Ромейските пълководци обсаждат и град Мъглен, като отклоняват течението на р.Мъгленица. Във властта на империята пада и крепостта. Енотия в северната част на Мъгленско, с което цялата облст преминава в ръцете на Византия. Василевсът няма интерес от мир с България, защото тя е пред военен разгром
Кризата в България се задълбочава, след като през 1015г. братовчеда на владетеля – Иван-Владислав (1015-1018) го убива. За да укрепи властта си, той оспелява сина на своя братовчед, а Са-муиловия зет – сръбския княз Иван-Владимир също е убит. Летописецът Йоан Скилица съобщава, че по време на лов Аароновия син пробожда с копието си своя братовчед и приема царската титла. Новият владетел изпраща писмо до император Василий II, в което моли за мир и обещава покорство. Убийство-то на Гаврил-Радомир се обяснява с интригите на византийската дипломация, която дава дума на Иван-Владислав, че ще го признае за цар и ще му отстъпи Драч. Тези действия на цар Иван-Владислав улес-няват василевса, който няма никакво намерение да му признае титлата му, а и наред с това той привлича български велможи. През есента на 1015г. имперските армии нападат Охрид и го превземат. Разорението на града и набезите на войската карат владетеля да избира нова столица. За главен град е определен Би-толя, като междувременно започва възстановяването на неговата крепост. Към края на 1015 – началото на 1016г. българите правят опит да си върнат Драч. В отговор на това Василий II обсажда отново Перник за 88дни, но не успява да влезе в него.
През зимата на 1016-1017г. българите замислят акция, която има за цел да отклони вниманието на императора от югозападните български земи и да отхвърли византийската власт в Мизия. Управи-телят на Перник Кракра влиза във връзка с печенегите и се споразумява с тях да започнат съвместни действия срещу Византия. Василевсът разбира това и армиите му нахлуват в българските земи, опожаря-жвайки крепостта Вишеград и градовете на север от Молиск и Остров. Печенегите отказват да вземат участие в евентуална война и плана на Кракра се проваля.
Около месец февруари 1018г. цар Иван-Владислав повежда армията към Драч, като обсажда града. Владетелят обаче е убит. След смъртта му обсадата на града се вдига. Българите имат сили да продължат съпротивата и да отстояват независимостта си, но личните сметки на част от болярството взе-мат връх над държавните интереси. Воеводите Ивац, Никулица, Гавра и Елемаг се опитват да вдигнат въстание, но опита им се оказва несполучлив. По същото време, в Сремската облст продължава своята съпротива воеводата Сермон, но по-късно е убит с измама.
Смъртта на цар Иван-Владислав е пореден удар срещу централната власт. Процесът на децен-трализация, започнат още при цар Петър I (927-970) се засилва при неговите наследници – Борис II (970-971), Роман (971-997), Самуил (997-1014), Гаврил-Радомир (1014-1015) и Иван-Владислав (1015-1018). Липсата на обединяваща фигура, дългогодишната криза в политическо, стопанско, икономическо и ре-лигиозно отношение, както и политиката, провеждана от Византия, водят до разложение на българската аристокрация.
През 1018г. България губи своята политическа независимост. В продъл-жение на почти 50г. – от 971 до 1018г. българите водят борба за своя държавен суверенитет. Вследствие на вътрешнополитичес-ки, стопански, религиозни и социални сътресения вътре в държавата страната е завладяна от намиращата се по това време във възход Византия и губи свободата си за около 2 века. Израз на вътрешната де-централизация в българската държава са доказателствата за преминаване на българи на ромейска служ-ба. След като се справя с арабите и с вътрешните си проблеми, при император Василий II Българоубиец (976-10125) Византия изживява своето могъщество.
Dictum meum pactum