КОЛЕГИИИИИИИИИИИИИИ, НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ!
Цял живот ще помня този уикенд.
4-те години учене си заслужаваха дори само за този момент.
Имам маааалко снимки с незадоволително качество, чакам истинските
Емоциите валяха от тръгването за Цигов Чарк в петък до връщането в София днес (неделя).
Както е известно, придвижването ставаше - кой както си реши.
Аз и един колега тръгнахме в уречения час, а именно 15:00 от Студентски град. На GPS-a Цигов Чарк не фигурираше и зададох крайна цел Батак, като най-близо. Докато минем през бензиностанцията, насам натам, в 15:35 бяхме на началото на Тракия. Ръмеше леко, но преди Вакарел се изсипа тропически порой, че и по-велик. И при последната степен на чистачките не можеше да се изтрие стъклото. 2 секунди нищо не виждаш, а за 1 секунда запомняш обстановката на разстояние макс 50 метра пред теб. Пред нас имаше Туарег, а зад нас движеше Е класа. Скоростта възлизаше на 100-110 км/ч, но дренажа на магистралата е перфектен. Дори на момента пътя го гледах само на GPS-a, просто през стъклото нищо не се виждаше.
Но това може да стане, само ако си имаш подготовка за поддържане на траектория и прочие умения... които преди съм ги тренирал. Потенциалните проблеми бяха отдясно, където имаше убийствена колона от автомобили и ако някой реши да смени лентата, което е недопустимо при такава видимост
без коментар. Минахме облака и нататък си беше слънчево.
В 17:00 бяхме в Батак и питахме местните за Цигов Чарк, обаче се изтъпанчихме "на центъра" на курорта, но ни трябваше вила "Сенатор" и слязох да питам млади келемета (впоследствие ги разбрах че са такива) на маса пред капанче, именно за местонахождението на вилата - така и така, търсим еди какво си, на GPS-а Цигов Чарк не фигурира… Единия – „да знам, че го няма, къде ти е колата?” Айййй, как ме засегна тъпанарчето.
При 4 коли на кръст на паркинга пред капанчето, едната от които е със запален двигател (че е тих, ОК), но
пуснати аварийки, спряна на вереф в готовност за обратен завой, как може да ми задава такъв въпрос, ега ти. Какво пречи да има GPS? Както и да е – упъти ме.
Стигнахме до вилата, а колегите дошли до момента подгряваха яко в градинката.
ЕДНОООООООООО
ДВЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
ТРИИИИИИИИИИИИ
ЧЕТИРИИИИИИИИИИИИИ
ЙЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
Това бяха най-честите викове барабар с пиянските.
В чест на един колега, броенето циклеше до едно
ЕДНОООООООООО
ЕДНОООООООООО
ЕДНОООООООООООООО
ЕДНОООООООООООООО
ЙЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
Питате се защо – 4 години е първи курс
различни специалности, но започна с нас.
Настанихме се, ето обстановката във вилата:
Едни се подготвяха за вечерта, други тепърва идваха, трети пиеха... Групата наброяваше 20 човека. Официалната вечер беше в ресторант до язовир Батак. В него има много живописен остров, но за него по-натам в разказа.
Аз се издокарах както си му е реда – костюм, риза, вратовръзка...
Най-официалния от мъжагите
Придвижването до ресторанта беше пеш с изключение на тези, които решиха да се придвижват с автомобили.
И КОЙ КАЗА
ЕДНОООООООООООО
ДВЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
ТРИИИИИИИИИИИ
ЧЕТИРИИИИИИИИИИ
ЙЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
(се носеше по пътя, яко аларма вдигахме)
Наоколо се разкриваха чудесни природни картини
Персоналът на ресторанта се състоеше от барман, двама сервитьори и двама ди джеи. Свободна консумация, без куверти-муверти. Цени – народни. Малката водка внос 2,80, мускатовата 2,20... шопската - 4, свинско филе с гъби – 8...
Естествено, ди джейската програма нямаше как да започне с друго, освен с „пак ще се срещнем, след 10 години...” Трогателни картини. Каквото и да е имало за 4 години, сега бяхме по-сплотени отвсякога.
Танци-манци, хора, народни песни... Извихме кръшно хоро отпред терасата, няколко пъти го извихме... гот!
Много се изкефих, като ме поздравиха колегите с „Тигре, тигре”
От първи курс ми измислиха „Тигъра”. Дори доцентката по Педагогика беше проявила интерес, защо така ме наричат.
Историята не е кой знае какво – в първи курс, още първите седмици казах едно нещо преди лектора да го напише на дъската, един колега - „ааа, тигър си”, та оттогава.
Милион снимки има сигурно от вечерта, чакам ги в близките дни.
Към 3 часа си тръгнахме, аз бях труп.
В програмата за следващия ден неминуемо влизаше разходка с лодка или колело по езерото. Първите се качиха в лодката, следващите отидохме малко по-късно. Оказахме се 9 човека, а едно колело можеше да вози 4-ма. Еееее, едното го претоварихме, 5-ма бяхме, задницата влизаше във водата, но с „внимателно каране” нямаше ядове. Целта беше – острова. Отдалеч приличаше досущ пиратските – борчетата аха палми. След това дойдоха най-поспаланковците и те си взеха колело. Някои решиха да поплуват. И един колега стъпи на острова! То по-голямата смелост е стъпване на дъното на езерото. Нарекохме го Робинзон
Дори се кефеше, че започна да строи на острова.
„Строежът” не беше нищо друго освен две преплетени пръчки, леко наподобяващи чеверме или грил
Дори се впусна в търсене на съкровището.
Ако става дума – там е живял човек. Два фургона има и една касета на Енергоразпределение, но от старите. Сега сигурно няма ток, защото щеше да е изтипосана емблемата EVN, доставчик на електроенергия за района.
Прибрахме се преди 14 часа, защото някои искахме да гледаме квалификациите за ГП на Турция, други пък останаха в кръчма по пътя. След квалификацията и аз огладнях и отидох до кръчмата. Ето пък снимка на вилата в общ план.
Междувременно 4-ма отидоха да пазарят за вечерта – картофи, пържоли, кебапчета, бири... Купоня щеше да е в специалното помещение за целта – кръчмичка отстрани вилата. Само за нас, разбира се. Барбекюто също беше на наше разположение.
Следобеда колегата, с който „деляхме една стая” решихме да дремнем, но не ни се отдаде (че сме станали преди 4 часа)... та гледахме мега интелигентната игра „Банкноти по ноти” по Планета. Голямо забавление падна с обадилите се.
Към 20 часа барбекюто беше запалено, един колега беше майстор. Снимах през комарника
Тук не е през него
Другите неща ги правиха колежките. Салати, картофи... ЕВАЛА.
Аааа и аз участвах. Заведох с колата колежка да донапазари.
За по 6.50 на човек си спретнахме е** ти вечерята.
Групичката, неангажирана със сериозните приготовления, директно се изстреляхме в 20:30 да гледаме мача България - Ейре. На ВИП сепарето във фоайето на един от входовете на вилата се събрахме 7 колеги и 2 колежки. Независимо от развоя на мача и показаното на терена, пиенето вървеше
И да паднем, и да бием... преминахме към втората част – пак ще се напием
В кръчмичката като музика разполагахме със счупено DVD, което едва чете дискове, някои – абсолютно не, но това не му е недостатъка.
Проблема беше, че не може да си избираш песни, а си върти всичко ОТ – ДО
Добре, че всичко имам в колата, та намерих дискове и купоня започна с пълна газ. „Огън в рая”, „Дай ми лед”, 300 нощи, 300 нощи 300 дни...
Острова ти ще намеряяяя, даже океан, даже океан да го разделя... (Поздрав за Робинзон)
Кулминацията настана на песен на Теодора и разбира се „ИЗНЕВЕРЯЯЯЯЯЯВАМ ТИИИИИ”. Този мегахит за 2008-ма вече е класика.
Без да казвам, представлявах центъра на събитията. Лелее, к’ви яки снимки ще има. Заедно с една колежка бяхме мистър и мис на вечерта. И тя ме обяви за „най-сексапилен колега на випуска” с единодушното съгласие на всички. Другите категории бяха – „отличник на випуска”, то само един колега не е бил скъсван на изпит, „пиянде на випуска” и тн... Но категорията за сексапил е най-престижна по моему.
По-щастлив съм от Дженсън Бътън с 6 победи от 7 старта от началото на сезона в Ф1.
Ритмите се разгорещяваха – Кристали – Добро утро, пияницееееее, класиката - Студентски живот, Алоооо, Ричи.... телефони.... Кондьо – Сандокан, мале, с двата ножа, джиджи биджи правиииишшш... Ивана – Вижте, не е ваша работа... ще се задържим ли двамата
Кръчмата беше срутена до основи. Аз дори съм си легнал рано и не съм видял откачането на полилея. Паднал след мега яка баскетболна забивка „SLAM DUNK”.
Днес (07.06) към обед станахме и бях в кондиция за шофиране. Хапнахме, каквото беше останало за снощи, кафенце и всеки накъдето... С колегата „съквартирант” тръгнахме в 12:40, идеята беше да се приберем спокойно преди Формулата.
GPS-a ми начерта път през Велинград. ОК, няма грижи. Още по-добре, че и без това исках да мина по нов маршрут. Голяма работа е навигацията за пореден път се убеждавам. Завоите ги вземах все едно съм израснал по това трасе. А то беше прекрасно – планини, проспасти, завои от 90 до 270 градуса... Гледам на дисплея, какво ми предстои и си правя анализа с предварение. Иначе ако тепърва трябва да го разучавам... мани. Всичките пазарджиклии ги минах, изнесох им лекция до Септември, един софиянец горкия... така се презапасяваше със спирачки... личи се, че движи за първи или втори път оттук. Като го изпреварих, се залепи зад мен да му „проправям път”, но не издържа и след няколко завоя вече не го виждах на огледалото.
Аз се доверявам на техниката 100% и тук дойде като контраст, пълна противоположност на ОГРОМНОТО ПРЕИМУЩЕСТВО да разполагаш с GPS, именно недостатъкът. На картите фигурират пътища, които са без настилка. След Ветрен стъпихме на OFF-ROAD терен. Да се види край – въобще. След километър и нещо спряхме. Наоколо гори и планини, полъх на вятъра – нулев, птички няма, обхват на телефоните – никакъв, а Слънцето пече ли пече. Който не е гледал филми от типа WRONG TURN, само той може да запази хладнокръвие. И който си мисли, че са измислица – „аве тия тъпите, как може да попадат на такива пътища”, в този сюжет има голяма доза истина. В България, една кърпа място се създават такива „мини” случки, та в САЩ ли няма... Аз много се психирах. Обръщане на тесен път – маневра, която я правя със затворени очи, помолих колегата да слезе и да ми подсказва. Че ако ударя отдолу колата или хлътна... край. Лелее, ако имаше жени с нас и да се разциврят... не ми се мислеше. Аз си признавам, че ми беше гадно... Изчакахме вентилатора да охлади двигателя и тръгнахме обратно към селото. До такава степен налях гипса, че питах колегата – помниш ли пътя? А той беше само направо. Вече GPS-a не ми се гледаше. Ако бяхме с джип – ОК, ама с точно с Клио на OFF Road... по-трудно беше отколкото в пороя със 110. Стигнахме селото, питахме хората, те – „а, да – пътя е отбелязан на картите, ама нали виждаш какво е”... Виноградец, Церово, магистралата. Там макс със 140, че така ми беше нервно... Бавно, но сигурно. Поглеждах през няколко секунди таблото, да не изпищи нещо след офроуда... Получавах миражи, че ми светка – я, масло, я вода, я акумулатор, заглеждах се повече, да се убедя, че не е така. Бахтииии панировката.
Прибрахме се благополучно в 14:50 непосредствено преди Формулата. Огледахме отпред при двигателя и отдолу, амортисьори – всичко на 6. Изключвам опрашената врата на багажника. Колегата каза – „перфектно избираше пътя, нямаше как да опре отдолу”. На страха очите са големи.
Това е КЛИО, няма да те остави, каквото и да се случи.
Жестоко изкарване и як адреналин. От тръгването до връщането.
