Колко често ходите на църква?

[phoebe]

Здравейте,

въпросът ми към вас е, колко често ходите на църква и защо го правите? От лични убеждения или защото така е прието?

п.п. приемам, че 100% от форума са християни

[Don Horhe]

Не ходя, а ако ми се случи да вляза в църква/параклис, то е чисто от интерес към архитектурата и произведенията на изкуството - икони, иконостаси и друга дърворезба, стенописи и прочее.

[Joker]

Обикновено един път седмично, но не непременно в неделя и не на винаги заради службата.
А влизането в друга (католическа/протестантска) църква да го броим ли или само Божия дом?

[francesco totti]

Здравейте,

п.п. приемам, че 100% от форума са християни

Priemi, che ne e taka

Кирилица, моля
Don Horhe

[pora_e_priqtel]

Не ходя, а ако ми се случи да вляза в църква/параклис, то е чисто от интерес към архитектурата и произведенията на изкуството - икони, иконостаси и друга дърворезба, стенописи и прочее.

+1

Не приемай, че 100% от потребителите са християни. Аз съм такъв само по документи, защото съм кръстен в несъзнателна възраст
Иначе едно време пеех в църковен хор, но го правех, защото харесвам православната музика, а не от религиозни подбуди.

[^PrincessA^]

Изключително рядко. Не почитам организираната религия и всичките й форми. Като това не означава, че не вярвам в Бог.
В случаите, когато съм влизала в църква винаги е било от уважение към религиозните възгледи на хора, на които държа.

[ministar]

влизам в църкви от чист интерес към иконите, понеже се занимавам с иконопис, иначе не съм вярваща, атеист съм или нещо подобно...

[renesanz]

преди ходех,когато се чувствах зле или когато имах да се моля за нещо. обаче вече не ходя,защото считам за лицемерие да се моля на Бог,в чието съществуване дълбоко се съмнявам.

[Търговецът на кристал]

Олеле... наистина ли атеистите във форума са толкова много?
Докато църквите се разглеждат само и единствено като културни паметници, а постите - като диета за отслабване, нищо няма да е наред. Страх ме е от хора, които не вярват - защото те самите нямат онзи страх, който (би трябвало да) играе ролята на коректив => са неуправляеми. Това, естествено, е офтопик, породен от някои от горните мнения.

По темата - има периоди, в които ходя всяка седмица (и по-често). Има периоди, в които ходя и по-рядко. Признавам, че не изпълнявам стриктно всички предписания на религията ни (си?), но да твърдя обратното, би било лицемерие - най-малкото, защото в момента не спазвам коледния пост. Имаше време, в което бях стриктна до фанатизъм (и до сериозно притеснение у родителите ми).

Защо ходя на църква? Бих казала, че го правя, защото изпитвам нужда. Същевременно, осъзнавам, че изпитвам нужда, защото така съм възпитана; защото съм израстнала в такова семейство - предполагам обаче и че "почвата" е била достатъчно благодатна, тъй като се сещам за твърде много примери за деца-атеисти, възпитани от християни. Но нека не говорим за доверието в семейството и ролята на средата, че ще стане късно, сложно, дълго и отвлечено. Мисля, че отговорих на въпроса ти.

[pora_e_priqtel]

Олеле... наистина ли атеистите във форума са толкова много?
Докато църквите се разглеждат само и единствено като културни паметници, а постите - като диета за отслабване, нищо няма да е наред. Страх ме е от хора, които не вярват - защото те самите нямат онзи страх, който (би трябвало да) играе ролята на коректив => са неуправляеми.

Няма нищо чак толкова страшно в твоето наблюдение. Аз например, тъй като не съм вярващ, нямам страх от бога, но имам нещо, което за мен е много по-ценно - съвест. Не смятам, че истинската вяра трябва да се гради на страх. А ако това ме прави неуправляем - толкова по-добре за мен

[Joker]

Вярата си е вяра, а страхът си е страх... Лошото е, че човек обикновено се сеща за вярата си, когато нещата не вървят и търси помощ оттам, защото не вижда откъде другаде може да намери... Все забравяме, че нашата религия е основана на любовта.

[Търговецът на кристал]

Поре,
Не на страх. На респект. На знанието, че все някога ще получиш заслуженото за делата си. Чувството за безнаказаност, за безотчетност пред по-висша инстанция обикновено води до самообожествяване, безочие и произтичащите от него проблеми.

Колкото до съвестта - окей. Мнозина я сочат като регулатор - и не е лошо да я има. Но как би могъл да се довериш, че нещо вътрешно за самия теб би могло да те ръководи "правилно", при условие, че не е кодифицирано и можеш да го предефинираш във всяка ситуация, в която нещо не ти изнася? Съвестта се заобикаля, заглушава - това е рефлекс (Блъди може да каже дали си има нАучно обяснение, или ще се наложи аз да поработя по въпроса). Ето защо й нямам особено доверие.
Разбира се, не става дума за съвестта на вярващия човек, на която се доверявам смело, защото знам ценностите, които се крият зад нея - и, реално, разчитам на тях. А не само на едната гола съвест, щото, както се казваше в оня виц: "Няма вече съвест - само репи останаха..."

За мен не е проблем да продължим този разговор - ти си модератор и можеш да решиш колко офтопик да допуснеш. Темата е интересна, макар и вече обсъждана.

[pora_e_priqtel]

Съвестта според мен е по-трудно да се заобиколи от законите и религиозните норми. Истинската съвест не се влияе от това, което ти изнася. Аз може и да направя някоя постъпка, която да е в дълбок разрез с принципите ми, защото така ми се струва по-изгодно за мен, но след това съвестта ми няма да ми прости. Случва се понякога да правя неща, които не харесвам и повярвай ми, никой друг не ме е наказвал толкова жестоко, колкото собствената ми съвест.

Говоря за истинската съвест, която изплува в края на деня, когато си сам и неуспешно се опитваш да се самоубедиш, че постъпката ти е била правилна. Може с убедителни думи да си накарал другите да повярват в правотата ти, но съвестта си не можеш да излъжеш.

Ами според мен разговорът ни не е съвсем извън темата, та ако няма оплаквания, бих го оставил

[Търговецът на кристал]

Виж, аз много упорито вярвам, че съм толкова съвършено създание (и няма никакво място за излишна и фалшива скромност) не защото съм от Стара Загора, защото разбирам от опера или защото съм изпреварила Чернобил. Просто съм убедена, че нося в себе си една абстрактна божествена частица (казвам "абстрактна", защото не мога да ти кажа дали е в слънчевия сплит, сърцето и дали тежи 33 грама или съществува нематериално - не е оксиморон, просто е трудничко да обясниш безкрайността с познатия ни набор от крайни понятия; невъзможност и безсилие, залегнали в основата на атеизма (според мен) - но това е съвсем друга тема).
И проблемът ми (поне в повечето случаи), преценявайки някое свое предстоящо действие, е да не разочаровам тази частица, да не предам смисъла, вложен в нея и чрез нея, респективно, в мен. Докато съвестта, колкото и да ти мрънка, ти принадлежи (в смисъл, се възпитава).
Казано по друг начин, ако реферът е от твоите, може да те погледне лошо при извършено от теб нарушение в наказателното поле, но няма да свири дузпа за противника. Може дори да даде жълт картон за симулация (връщайки се към съвестта - може да ти наизвади маса аргументи, които да оправдаят постъпката ти и да си затрае, докато им повярваш).

И последно (за тази вечер) - угризенията на съвестта (или както предпочиташ да наричаш дискомфорта, който усещаш при проблеми със заспиването) също ти принадлежат като част от самата съвест. И когато се получи някакъв дисонанс и системата се разстрои, е нормално любовта към теб самия и чувството за съхранение (и, следователно, за възстановяване на баланса) да се обади и да заглуши честотите й, тъй като тя те разстройва, а това не е хубаво. Докато, ако приемем, че такава божествена частица у мен или теб съществува, то тя не ни принадлежи - дадена ни е за временно ползване, така да се каже, защото е част от външна Сила. И там вече няма мърдане, особено предвид мощта Му.

Истината е, че колкото и да го говорим това, няма да стигнем до взаимно разбиране, защото изходните ни точки са толкова противоположни, че не можем да стигнем до същината на основната теза на другия - ключът е в онова "ако приемем" в горното изречение. Там е разликата.

[pora_e_priqtel]

Мисля, че те разбирам, макар че виждам нещата по различен начин. Не се опитвам да те убедя в правотата си. Вярвам, че и двамата сме прави. По-скоро в случая става дума за различни предпочитания. Ти вярваш, че по рождение ти е дадена някаква божествена частица, която те обвързва с определени норми на поведение. Аз вярвам, че за мен тази частица е съвестта и тя не ми е дадена от бога, а е част от самия мен. И ме обвързва също толкова успешно. Всъщност говорим за едно и също нещо, формулирано по малко различаващи се начини.