5-5.30 o'clock PM...
...Държах си аз изпита по италиански език в Ректората, след това отидох до кафето да си взема нещо сокче, ала-бала, лафихме 10-ина минути с една приятелка, дЕто също беше на изпита, отивам да си взема маршрутка 33, качвам се, пътувам си най-спокойно, като си мисля как след половин час отново ще съм над тетрадките с анализи по литература вкъщи, КОГАТО ОСЪЗНАВАМ, ЧЕ КАНДИДАТСТУДЕНТСКОТО КАРТОНЧЕ Е ИЗЧЕЗНАЛО
Изпадам в тиха паника, маршрутката вече е стигнала почти до Петте кьошета, казвам на шофера незабавно да спре, по ирония на съдбата на излизане от маршрутката срещам биша съученичка, неловко й казвам само "здрасти, кво става, чао" и интуитивно тръгвам по Патриарха в посока към СУ. Осъзнавам, че нямам нерви да чакам превозни средства, глупости, и затова решавам да отида на ходом до СУ, а на всичкото отгоре въобще не съм сигурен, че картончето е в СУ- може да е в маршрутката, може да е на някой самотен тротоар в двумилионна София. 
..Както си вървя, изведнъж решавам, че адреналина ми е твърде висок, и решавам да тичам...не знам дали някога в живота ми ще имам такава мотивация да избягам разстоянието от Петте кьошета до Университета, което поне около 3-4 километра /а и продължавам да не съм въобще сигурен дали не бягам напразно към уни-то, ако картончето не е там.../...след около 10-ина минути стигам до СУ, потен, изнемощял, отчаян, несигурен в смисъла на живота, дотътрям се до кафето, и с последни сили казвам на дебелата руса шефка: "Извинявам се...едно...картонче...бежаво...картонче...едно...", първоначално тя ме поглежда изпитателно, все едно искаше да ми каже "Кво картонче те гони пък тебе бе, заблуден кандидат " 
/, след това посяга към рафта отзад /за който мнозина от вас твърдят, че пъплели хлебарки, но аз, ако дай боже вляза в СУ, ще го благославям до края на следването си иобещавам, да си купя най-мазния сандвич от него!!! 
/, взима заветното картонче и ми го подава! О ГЕРОЙСКИ ЧАС, О ТОГАЗ, МАЙКО ЮНАШКА!!!Several hours later...
...Картончето спокойно спи до леглото ми, на сигурно място...е, малко е поизмачкано от всички тези баталии днес, но...юнак без рана не може!
Стоя си аз сутринта пред ректората и чакам да отворят вратите, лафя с групичка девойки от мойто даскало. Държа си картончето в ръка. Освен това вместо чанта имам си портмоне, някакъв боклучав шоколад и бутилка с вода. 
Решавам, че не е много яко да си развявам картончето така (все пак жаен документ ми е). Съответно взимяам портфейла от джоба, за да си го прибера, вместо да го мандахерцам. В същия момент благодатният хладен вятър духна и картончето ми литна към булеварда. Аз, с рефлекси на умряла котка и с мозък, вдървен като хлебарка от ледниковия период, без да се усетя, машинално тръгвам да го хвана. Естествено... неуспешно. Картончето вече се намира на шосето и някакъв минава на 2 сантиметра от него. 
грабвам си аз като в транс картончето и вдигам глава. Баш пред мен спрял някакъв... Гледа ме злобно, а аз му отвръщам с усмивка на облекчение. Дърпам си се на тротоара доволна и щастлива, даже не чух какво ми викна. Сигурно е било нещо по адрес на родата по женска линия. 
)
Хахахаха, накарахте ме здраво да се посмея. Драги съ-кандидати, не се шашкайте толкова много. Важно е да сте спокойни, а не като някои паникьосани бабички да сновете нагоре-надолу и да си губите ценните вещи. 
