Любовни стихове ....

[Blood Countess]

Вампирът

Шарл Бодлер

О ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна

духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб до гроб-
като пияница с бутилка,

като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп- о, стига,
проклинам те, проклета твар!

Към бляскавия нож прострях
ръце: върни ме пак на воля,
реших отровата да моля-
да ми помогне в моя страх!

Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
-Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,

нещастнико- изпит, изсъхнал;
избавим ли те най- подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!

[Crematory]

Вампирът

Шарл Бодлер

На колегата Кадийски ли е преводът? И аз много обичам да превеждам стихотворения от френски, само дето скоро не ми е оставало време...от преводи на романи

[Blood Countess]

На колегата Кадийски ли е преводът?

Всъщност нямам представа, защото "Цветята" не са при мен в момента...

[clessy]

Наскоро си купих една мн хубава книжчица(джобен формат):"Шедъоври на световната любовна лирика" Има 107 стихчета на 75 поети от цял свят сред,които Сафо, Петрарка,Бърнс,Пушкин,Байрон,Шели,Хайне и мн,мн други..Горещо я препоръчвам,уникална е!

[Crematory]

На колегата Кадийски ли е преводът?

Всъщност нямам представа, защото "Цветята" не са при мен в момента...

Негов трябва да е, никой друг не се осмелява

[Vel]

Предлагам стих от Дебеляновата "Сиротна песен", макар че цялостното му творчество също е великолепно:

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Друг любим мой стих е от To One in Paradise на По, на който не съм срещал превод:

And all my days are trances,
And all my nightly dreams
Are where thy grey eye glances,
And where thy footstep gleams-
In what ethereal dances,
By what eternal streams.

[snowlady_rs]

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

дамян дамянов

[smeshko]

АЗ искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Това е най-силното му произведение за мен .. .и наистина най-разчувстващото...(на Дебелянов де ... ) Много много култово ... винаги ще си го спомням ..

[Студент]

Поздрав към всички момичета в СУ с едно
мое стихотворение - "ТАЗИ ВЕЧЕР"

Тази вечер плахо ще пристъпя,
ще протегна двете си ръце,
със усмивка нежна ще отстъпя
моето на твоето сърце.

Ще те гледам дълго във очите,
ще откривам в тях и своят път,
със безброй целувки ще обсипя
меката и топла плът.

Ще потъваме бавно във себе си
и от двама ще станем едно,
ще ни греят любовните прелести,
ще мирише на горско сено.

Призори ще заспиме щастливи
и сънят ни ще бъде един -
как играят хора самодиви
и танцуват звездите.
Амин.

Петър Димов

[Студент]

Ето ви още едно, малко тъжно:

БОЛКА

Очите стенат, плачат и тъгуват,
без сълзи, безмълвно ридаят,
не могат с теб да се сбогуват
и зачервени взират се в безкраят.

Душата полека, полека изстива,
остава без капка надежда:
„недей си отива, недей си отива”,
в лек унес сама си нарежда.

Устните плахо треперят,
след малко и те ще се скършат,
жадуват пак теб да намерят,
отказват сега да се сдържат.

Всичко в мен вика и вие:
„спри се, почакай, смили се,
обич такава как да се скрие,
недей си отива, поспри се!”

Боже – ела Ти сега, и вземи ме,
не мога аз вечно да страдам,
любовта ако можеш – върни ми,
ако не – право в ада да падам...

Петър Димов

[Студент]

Имам едно и за най-малките, като с него
засега се изчерпва цялото ми "творчество":

Момиченце

Тази сутрин баба ми се скара,
даже каза, че съм лоша.
Нещо не харесах нейната попара -
тайно я изхвърлих в коша.

После скрих се в шкафа при чиниите
и затворих лекичко вратата,
баба ми изтича при комшиите
да ме търси - милата, добрата.

Е, накрая се показах гузна,
щото баба вече плачеше,
тя пък взе, че се подхлъзна,
аз помислих, че подскачаше.

Смях и сълзи, веселба голяма,
бабо, давам ти кокиченце,
да не казваш нищо ти на мама -
аз съм си добро момиченце!!!

Петър Димов

[blue_kitty]

Темата за любовта и романтиката много ми харесва, много ви се радвам, че сте направили такава тема с поезия Аз лично не съм чела много любовна поезия (въпреки че много обичам), но пък имам много любими стихове на различни автори и с радост ще кача някои от тях. Ето най-любимото ми, малко е дълго, но определеноси заслужава...

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Никола Вапцаров (...любимият ми поет)

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

[hypnosssa]

"Песен за човека" е едно от най-прекрасните стихотворения,които съм чела....изобщо стиховете на Вапцаров са толкова силни,че направо ме просълзяват.Буквално.

Ето едно стихотворение,което също мноого харесвам:

Христо Фотев

Колко си хубава!...
На М.К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

[camel]

Еми....какво мога да кажа освен, че много харесвам Христо Смирненски.....Любим поет ми е.
Ето и нещо негово:
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде ден! Да бъде ден!"

[Blood Countess]

EDIT: camel, "Да бъде ден" съм го постнала в темата мнооого отдавна!

ГАРВАНИТЕ

Артюр Рембо

Когато, Боже, сняг завее
и скрит зад хлопащи врати,
народът "Анжелюс" шепти
и голо цялото поле е -
ти гарваните си добри
в небето снежно събери.

Напред, вилнеещи пълчища,
с безброй съборени гнезда!
Кръжи над жълтата вода,
заляла ровове, стърнища,
над гробове, над падини
вдигни се, рой, и се пръсни!

Безброй - над френските полета,
над скъпи мъртъвци в пръстта -
за есента и старостта
на всички скитници в несрета -
ваш дълг е! - припомнете пак.
О, птица черна като мрак!

А вие там по върховете -
незрими божии светци,
със славеи и със скорци
през май горите населете -
за всеки, който в самота
лежи в затвора на пръстта.

превод: Кирил Кадийски