Точно преди 131 години започна Априлското въстание. Шепа смели до безумие момчета хвърлиха в огъня на бунта цял един народ. Ех, щеше да е хубаво ако наистина бе цял народ. Уви, сънят тогава бе прекалено дълбок. Робът още не беше достатъчно събуден и огромното множество предпочете да гледа отстрани, свито в ъгъла на собственото си статукво.
Това обаче не може да засенчи подвигът на априлци. На Бенковски и хвърковатата чета. На Волов и Петлешков. На шепата младежи, хвърлили собствения си живот на таблата на вездесъщата история. На хилядите въстанали българи, които оставиха ралото и хванаха ножа и пушката.
Излишно е да се впускам в подробности за смелостта и геройството на тези хора. Захари Стоянов го направи веднъж завинаги и увековечи имената и делата им в своите “Записки”. Искам да се върна към днешна дата, на този ден, който не бе отразен в ежедневниците. Искам да погледна към нас, българите, потомците на онези безсмъртни герои. Къде сме сега? Какво сме постигнали? Помним ли вдигнатите юмруци на априлци?
Днес го няма Вазов да изрови изпод пепелта на забравата подвизите от Априлското въстание, позабравените храбреци... А пластът пепел е станал доста дебел и често умишлено се хвърля още отгоре. Свидетели сме на чудни неща – подменя се историята и думи като “турско робство” се премълчават; Президентът в своето слово по случай Трети март не спомена от кого сме се освободили... А из цялата земя стърчат безмълвни паметници на онази епоха. Какво ли би станало, ако можеха да говорят?!
http://joruel.blogspot.com/
