DaNce_ написа:Smoking Mirror написа:Само любовни ли бе....
Не..каквито харесваш
Елате повече
Васелин Ханчев
Балада за бащата и сина
Както земята работели
в село деня и нощя,
тръгнали в същата рота
двамата - син и баща,.
Крачил с обоза бащата,
момъкът - с пушка в ръка.
Тъй ги повлякла войната
в свойта желязна ръка.
В някаква утрин мъглива
срещнал ги вражия залп.
Стиснали устни. "Отивай!" -
твърдо бащата казал.
Цял ден се взирал нататък,
дето напирал врагът.
- Идат ли? - питал той вятъра,
кончето, пустия път.
- Идат ли? - питал и сякаш
в нивата стара седял,
взирал се, малкия чакал
в топлата родна бразда.
В миг се опомнил, погледнал -
насят по пътя войник.
Син му, изпънат и бледен,
с черни барутни страни.
Син му - от камък издялан -
там, на тревата, стоял,
а под шинела изкалян
бликнала тъмна струя.
Взел му главата в ръцете си,
шепнел му мили неща,
но във очите му ледени
светела само нощта.
В тази нощ пак се събрали,
пак били заедно те.
Кротко до татко си спяло
малкото русо дете.
Дълго ли шепнал и дишал?
Своята кръв ли му дал?
В миг под шинела войнишки
мръднала мъртвата длан.
В миг като живи потрепнали
свитите сиви уста.
Чул до ухото си шепот
стария сведен баща.
"Ставай! Отивай на смяна!
Чуваш ли, татко, стани!
Празен окопа остана!
Ти вместо мен се върни!"
Бавно надигнал се стария.
Гледа - момчето мълчи.
Пушката свети, изгаря го
с остри метални очи.
Стиснал я с пръсти корави,
бързо целунал синът,
после, във мрака изправен,
тръгнал по стръмния път.
Балада за човека
Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.
И каза гората: - Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.
Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.
Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.
И каза гората: - Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.
Виж - бързият гълъб е паднал дори,
до тебе с крила укротени.
Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани.
И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.
И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека.
Удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.
Гео Милев
Иконите спят - Змей
Мене ме, мамо, змей люби...
Остави ме!
- Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
- змейове с бели жребци,
в златни каляски змеици -
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.
Ела!
Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на свойте целувки -
грабни ме оттук ти,
отлети,
отнеси ме
- далече, далече, далече -
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
в свойто царство без име
- о сън! о чудовище! -
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:
Там!
О знам:
Ти си Той!
Не отхвърляй едничката моя молба,
изпълни ми едничкото искане -
ах... стой! -
Подир знойна и страшна борба,
в безсъзнание, няма да знам -
и ще чезна - аз гола -
в скверната сладост на твойто притискане
- не, не, не! -
Аз падам надолу
- с мене ти -
летим
през огън и дим, и звезди,
зелени въртопи змии,
настръхнали копия,
- по невидими стръмни пътеки -
трясък и прах,
кисък и звън;
не, не, не! -
Ах!
- Пробуда:
камбанният звън.
В зората на местност безлюдна
оплаквам връх своите меки
колене
чудовищния труп на моя сън.
Трябва да ти обясня моето виждане за поезията, но мисля, че мястото не е тук 