Aз завиждам.......
Модератор: Плазмодий
-
pora_e_priqtel
- Легендарен флуудър
- Мнения: 11699
- Регистриран на: 07 Ное 2004, 21:34
- Специалност: PR
- Пол: Мъж
- Курс: друг
- Местоположение: София
- Обратна връзка:
Правителството на Ал. Стамболийски разрешава, от хуманитарни съображения, на разбитата в Източна Тракия турска армия на Джафер Таяр да се изтегли разоръжена на българска територия около Елхово и Тополовград, да презимува, а напролет я превъоръжават с оръжието, което иначе трябвало да предадат на Антантата. Тя се връща изненадващо, нанася тежко поражение на малаките и допринася за изхода на войната и за катастрофата! Затова до смъртта на Мустафа Кемал отношенията м/у България и Турция са най-добри и Турция доста помага на България при ликвидирането на Петричкия инцидент през 1925 г.
-
pora_e_priqtel
- Легендарен флуудър
- Мнения: 11699
- Регистриран на: 07 Ное 2004, 21:34
- Специалност: PR
- Пол: Мъж
- Курс: друг
- Местоположение: София
- Обратна връзка:
В края на Първата световна война Османската империя е разгромена и изправена пред национална катастрофа. Армията й е разбита от военни загуби и войнишки бунтове, страната тъне в глад и мизерия, а страните победителки са с развързани ръце и могат да наложат всякакви условия за примирие. На 30 октомври 1918г. тя подписва Мудроското примирие, като според клаузите му се задължава да демилитаризира Сирия, Палестина, Ирак, района на Мраморно море около Босфора и Дарданелите. На практика това се явява подготвителен етап към окупацията на тези територии от страните победителки от Антантата. Мудроското примирие и последвалият го Севърски мирен договор бележат края на Османската империя. Освен това те до голяма степен застрашават съществуването на турската нация в рамките на една независима държава.
Според постановленията на Мудроското примирие се прекратява всякакво турско присъствие в района на Закавказието, Източна Персия, Сирия, Ливан, Йордания, Палестина, Ирак. Установява се съглашенски контрол над Босфора и Дарданелите, над пристанищата и целия турски военноморски флот, над средствата за съобщения и телекомуникационните връзки. Турската армия е демобилизирана а военните й запаси са предадени на съглашенците. Освен това те получават правото да окупират всеки турски стратегически обект по собствено усмотрение.
Скоро след подписването на Мудроското примирие започва и практическото разпокъсване на империята. Френски, английски и италиански войски окупират областта на Проливите и Истанбул и поставят под свой контрол пристанища, укрепления, съобщителни средства и т.н. Съглашенски военни кораби заемат позиции срещу султанския дворец Долмабахче на брега на Босфора. Англия и Франция си поделят арабските територии на империята – Франция окупира Сирия и разполага войски в областта Киликия в Югоизточен Анадол; Англия получава Ирак и окупира територии в Източен Кюрдистан. Съществуващата вече само проформа Османска империя губи важни стратегически градове като Мосул в Ирак и Александрета (Искендерун) на брега на Средиземно море. Италия пък взема Югозападен Анадол заедно със средиземноморските пристанища; остров Родос и Додеканезките острови тя е окупирала още през 1911г.. В разграбването на османските територии се включва активно и Гърция, която претендира за Източна Тракия и Цариград, както и за териториите по Западното крайбрежие на Мала Азия, където според гръцката версия има компактно гръцко население. На 15 май 1919г. гръцките войски поемат контрола над Измир и прилежащата му област от силите на Антантата и започват масови погроми и насилия над местното турско население
Междувременно султан Мехмед VI и неговото правителство в Истанбул са принудени да се подчиняват на всички искания на страните-победителки. Всъщност с действията си те подсказват, че не проявяват и желание да се противопоставят на унищожителните за империята стремежи на съглашенците. По своята същност Мудроското примирие представлява практическа едностранна капитулация на Османската империя пред Съглашението. Реално в този момент султанът вече не властва над империята, тъй като тя на практика вече не съществува. Това статукво следва да получи международна санкция и за целта е свикана конференция на държавите от Антантата в Сан Ремо, на която е изготвен проектът за мирен договор с Турция.
На 20август 1920г. в Севър, близо до Париж, е подписан договорът между Антантата и султанското правителство. Съгласно неговите клаузи Проливите следва да бъдат поставени под контрола на международна комисия, да бъдат демилитаризирани и отворени за гражданско, търговско и военно корабоплаване по всяко време. Източна Тракия без Истанбул, Измир и околността, както и някои острови в Егейско море преминават в границите на Гърция. Сирия и Ирак преминават като подмандатни територии под юрисдикцията съответно на Франция и Великобритания. Югозападен и Югоизточен Анадол попадат в сферата на влияние съответно на Италия и Франция, Източен Кюрдистан попада в британската зона. В Източен Анадол, с активното застъпничество на САЩ и президента Удроу Уилсън се създава Арменска държава. За по-късен етап се предвижда създаването и на независима Кюрдска държава, включваща в територията си и Мосулския вилает. Крайбрежието на Мраморно море и Проливите се демилитаризира, като Турция запазва правото да поддържа петнадесетхиляден гарнизон в Истанбул за защита на столицата.
Севърският договор предвижда драстично съкращаване на турската армия – до не повече от 50 700 войници, от които 700 – султанска гвардия, 35 000 – жандармерия и 15 000 – специални части. На страната се забранява да поддържа военноморски флот. Създава се специална комисия от Антантата за контрол на турските въоръжени части. Друга комисия трябва да установи финансов контрол над страната. Севърският договор узаконява бруталното разграбване и омаломощяване на турската държава.
Турция плаща изключително скъпо поражението си в Първата световна война. Победителите от Съглашението не просто разпределят помежду си имперските й владения, те поставят под реална заплаха самото съществуване на турската държава. Около една пета от дванадесетмилионното население на страната – една четвърт от мъжкото население и една трета от годните за военна служба са убити. В края на войната турската армия е тотално разбита и дезорганизирана и възлиза на не повече от 43 000 души – по-малко дори и от предвиденото в изключително рестриктивните клаузи на Севърския договор.
Прекалено и неадекватно суровите постановления на Севърския договор логично подтикват турския народ към спонтанна съпротива. При новите политически реалности турската нация вече не се бори срещу освободителните движения на другите подвластни народи в рамките на империята, а за първи път се налага да води борба за собствената си независимост.
Турското националноосвободително движение възниква в тези части на Анадола, в които се формира основното ядро на турската нация. Предпоставки за такова движение възникват още по време на Първата световна война, когато започва масово дезертьорство, прерастнало в партизанско движение, насочено срещу германското военно присъствие и младотурските власти. Антивоенното движение в страната придобиват особено масови размери през 1918г. – антигермански настроения обхващат и офицерските кадри, в някои градове се провеждат антиправителствени демонстрации, започват селски и военни бунтове. Последвалата сле излизането на Турция от войната окупация от страните от Съглашението, съпроводена с повсеместни грабежи и насилия, предизвиква нова вълна на недоволство и подем на освободителната борба на турския народ – организират се митинги, появяват се комитети на отбраната, създават се милиционерски части и партизански отряди, започва партизанска война.
Основна движеща сила на турското националноосвободително движение е селячеството. Отначало борбата на селските маси има стихиен характер и е насочена срещу местните власти и жандармерията. След идването на съглашенските окупационни сили селското движение постепенно прераства в национално, по силата на обстоятелствата борбата срещу окупаторите се слива с борбата за ликвидиране на социалната експлоатация от феодален тип.
Националноосвободителното движение в страната възглавява анадолската буржоазия. Още по време на войната тя се превръща в значителна политическа сила. Първоначално тя е доста умерена, не оглавява селското движение, задържа разгръщането на революционните действия, възлага надежди на султанското правителство и на великодушието на победителите. Действителността, обаче, опровергава позицията на буржоазията и тя в крайна сметка застава начело на националноосвободителното движение.
Изразител на идеите на анадолската буржоазия и движение става турската патриотична интелигенция. Успоредно с нарастването на опасността от разпокъсване на страната върви и организирането на буржоазно-патриотичните сили. Още в края на 1918г. възникват организации за защита срещу чуждата окупация – Дружество за защита правата на Тракия, Дружество за защита правата на Измир, Дружество за защита правата на източните вилаети и др. До пролетта на 1919г. дружествата за защита на правата възникват в почти всичкивилаети на Анадола.
Военните не остават настрана от стихийно започналата Освободителна война на турския народ. Много от тях, преоблечени в цивилни дрехи, агитират сред населението за необходимостта от съпротива срещу чуждестранните окупатори. Дезертирали войници се включват в частите на милициите и партизанските отряди. В повечето случаи офицерите, вместо да предадат оръжието и боеприпасите на разформированита военни части на окупационните власти, предварително ги изнасят от арсеналите и ги предават на партизаните. Обикновено преоблечени в цивилни дрехи офицери командват партизанските отряди и части на милицията, а там където командирът е цивилен, помощникът му задължително е военен. Така създадените в различни части на Анадола партизански отряди и милиционерски части за съпротива образуват так анаречените “национални сили” (Куваи миллие)
В края на 1918г. и през първата половина на 1919г. обаче все още няма единна организация, способна да възглави националноосвободителното движение в Турция. Такава организация се създава през втората пловина на 1919г. и се свързва с името на Мустафа Кемал Паша, наречен по-късно Ататюрк (баща на турците) (1881 – 1931), роден в Солун, представител на военната интелигенция, доказал се като изключително способен военачалник в битката за Галиполи (април 1915г. – януари 1916г.), където е командващ на дивизия, както и в сражения срещу италианците в Итало-турската война (1911 – 1912), срещу българите през 1912г. по време на Първата балканска война.
След като се убеждава в Истанбул, че султанското правителство няма намерениеда се противопостави н аокупаторите от Антантата, Мустафа Кемал решава да замине за Североизточен Анадол и оттам да организира съпротивата. Той успява с помощта на свои привърженици и приближени в султанското правителство и военното министерство да си издейства назначение като инспектор на Трета армия (командващ с много големи пълномощия), за да възстанови мира и спокойствието в Североизточен Анадол. Тук на М. Кемал са подчинени вилаетите Трабзон, Ерзурум, Сивас и Ван, санджаците Ерзинджан и Самсун; корпусните командири във вилаетите Диарбекир, Битлис, Елязък, Анкара и Кастамону се даздължават да му помагат при изпълнение на служебните му задължения. Заповедта за новото назначение на Мустафа Кемал паша се одобрява от султан Махмед VI (Вахидеттин) и Великия везир – Ферит паша. По този начин те отстраняват от Истанбул един прославен и много популярен генерал, който открито не следва раболепния модел на поведение на правителството и заплашва да усложни отношенията с Антантата.
На 19 май 1919г. Мустафа Кемал паша със своя малък щаб пристига с кораб в черноморското пристанище Самсун. Там се свързва със своите съратници Али Фуат, командир на 20-ти корпус в Анкара, и Кязим Карабекир – командир на 15-ти корпус в Ерзурум. С тяхна помощ М. Кемал се заема да организира и консолидира всички съпротивителни сили в Анадола, и да създаде единен национален център на Освободителната война. Кемал установява контакт с патриотичните организации, с представители на различни слоеве от населението, на местниъе първенци (ешрафа) и богослови (улема), които имат голямо влияние върху населението и съответно чрез агитация биха оказали безценна помощ на каузата на Кемал.
През юни 1919г. в град Амася Кемал провежда тайно събрание с някои командири, на което се обсъжда създалата се обстановка в страната и мерките, които трябва да се вземат за борбас чуждите окупатори. Решенията на това събрание се оформят в специален циркуляр, който на 22 юни 1919г. е изпратен до всички военни и граждански ръководители в Анадола и Източна Тракия. Основното съдържание на този циркуляр се свежда до следното: териториалната цялост и независимост на нацията е в опасност, Централното правителство в Истанбул не може да изпълнява своите функции, притиснато от Антантата; независимостта може да бъде извоювана с твърдата решимост на самата нация; за намиране на изход от създалото се положение е необходимо създаването на национално представителство; решеное да се свика национален конгрес в гр. Сивас – за целта всеки вилает трябва да изпрати по трима делегати, ползващи се с доверието на нацията; и накрая – това решение да се пази като национална тайна. С издаването на този циркуляр участниците в тайното събранние правят първата крачка към организирането на националната съпротива.
От 23 юли до 7 август 1919г. в Ерзурум се провежда конгрес на дружествата за защита на правата от Източен Анадол под председателството на Мустафа Кемал. Обсъжда се въпросът как да се предотврати разпокъсването на Турция и се избира Представителен комитет като ръководен орган. Негов председател е М. Кемал
Следващата сериозна стъпка в създаването на ръководен център на съпротивата е Сиваския конгрес на дружествата за защита на правата, състоял се от 4 до 12 септември 1919г. този конгрес се превръща в най-висш форум на всички вилаети в Анадола и Тракия. Провъзгласено е образуването на общотурско дружество за защита правата на надола и Румелия и е избран нов Представителен комитет от 13 души, отново оглавен от Мустафа Кемал. Конгресът приема и разгърната програма на турското националноосвободително движение. Основните положения в тази програма са следните: приемат се границите на Турция, фиксирани с Модруското примирие; в рамките на тези граници всички райони представляват единно цяло. Преминава се към общо противопоставяне на опитите за разделяне на турската държава и създаването върху нейна територия на Арменска и Кюрдска държава, както и съпротива срещу отдаването на териториии на Гърция; отхвърляне на всякакви предложения за разпокъсване на родината; свикването на парламента за да се определи бъдещето на нацията и за да се сложи край на безконтролността на султанското правителство в Истанбул.
През лятото и есента на 1919г. в Турция фактически се устаниовява двувластие – султанско правителство начело с Ферид паша в Истанбул и Сиваски Представителен комитет начело с Мустафа Кемал. По това време кемалистите все още не се обявяват открито против султана. Обяснение на този факт следва да се търси в нееднородния състав на формиращия се националноосвободителен фронт в Турция. Освен турската национална буржоазия от Анадола, в движението се включва и мюсюлманското духовенство, което държи за запазване на властта на халифа и за отстояване на своите привилегии. Към кемалисткото движение се присъединяват и някои младотурски офицери, които се надяват с негова помощ отново да се върнат на власт. Всички тези сили малко или много са свързани със султана-халиф. С това е принуден да се съобразява и Мустафа Кемал, затова националното движение съсредоточава главния си удар срещу чуждите окупатори, което съответства и на интересите на турската национална буржоазия.
Щадейки султанската институция, кемалистите обаче не щадят султанското правителство и през есента на 1919г. съсредоточават атаките си срещу него. При това представителният комитет на М. Кемал пристъпва към арестуване на някои губернатори и овладява държавния апарат в Анадола. Правителството на Ферид паша в Истанбул губи почва и бива сменено . новото правителство на Али Риза паша приема предложенията на кемалистите за свикване на турско национално събрание. Провеждат се парламентарни избори, спечелени от кемалистите. От съображения за сигурност Мустафа Кемал не заминава за Истанбул а се установява в Анкара, откъдето контролира дейността на Движението.
В началото на 1920г. в Истанбул започва своята работа туркият парламент, в който кемалистите имат преобладаващо мнозинство. На 28 януари парламентътприетма т.нар. “Национален обет”, чрез който се потвърждават решенията на конгресите в Ерзурум и Сивас. Приема се тържествена декларация за независимост на Турция в границите на турската нация (границите според Мудроското примирие). През март в правителството са включени дейци близки до кемалистите. На практика кемалисткото движение постепенно овладява освен Анадола също и Истанбул.
Логично това нарушава сериозно плановете и интересите на султана и Антантата. Съглашенците не закъсняват и реагират решително на предизвикателството. На 16 март 1920г. Истанбул официално е окупиран от английси войски, превзети са казарми, учреждения и пр. Десетки депутати от Националното събрание са арестувани, парламентът е разпуснат, правителството на Али Риза паша е свалено и велик везир отново става Ферид паша. Султанът и Високата порта се обединяват с окупационната власт за смазване на кемалисткото движение. Опирайки се на Англия, Истанбул започва открита война срещу Анадола. Мустафа Кемал е обявен за престъпник, издадена му е смъртна присъда задочно, а движението му е обявено за метеж и национално предателство.
С това завършва относително мирният период в отношенията между кемалистите и официалната власт. Кемалистите свикват свой парламент в Анкара и го провъзгласяват за Велико национално събрание на Турция. ВНСТ открива първото си заседание на 23 април 1920г. и се обявява за единствената законна власт в Турция. Междувременно султанът набира “халифска армия”. Султанската и английска агентура организира провокативни антикемалистки бунтове в Анадола. Още след първите сблъсъци с националното опълчение обаче халифската армия се разпада, а метежите са потушени убедително.
След провала на султанската армия Антантата преминава към пряка интервенция. През юни 1920г. една гръцка армия започва настъпление в Анадола като завзема Бурса, докато друга настъпва в Тракия и превзема Одрин. Антантата иска от кемалистите бърза капитулация, а от султанското правителство – подписване на Севърския договор. Каузата на кемалистите е поставена на огромно изпитание – заобиколени отвсякъде с врагове, те нямат международно признание, въоръжените им сили са с разнороден състав и в тях възникват вътрешни неразбирателства, а междувременно от запад настъпва гръцката армия.
Голямо предимство за каузата на кемалистите обаче е, че в лагера на Антантата няма единство. Франция и Италия недоволстват от твърде засилените позиции на Великобритания в Турция и Близкия изток. В подкрепа на турското национално движение се обявява турското население в подмандатните територии на Англия и Франция, към Анкара започват да се стичат помощи от Близкия изток, както и от Съветска Русия.
В тази критична обстановка абсолютно наложително е сформирането на турска национална армия, която да спре гръцкото настъпление. С нейното организиране се заема Исмет бей, полковник, командващ западния фронт срещу настъпващата гръцка армия. Кемалистите са изправени пред големи трудности в изпълнението на тази задача, тъй като съществуващата военна база е твърде недостатъчна за изграждането на боеспособна армия. Единствено 15-и корпус в Ерзурум под командването на Кязим Карабекир отговаря на необходимите условия. Не достигат и финансови средства за набирането, въоръжаването, екипирането и поддръжката на армията. Още по-голям проблем е, че няма откъде да се набавят необходимите средства. Въпреки това кемалистите се заемат с трудната задача. Обединени са милицията, остатъците от бившата османска армия в Анадола и жандармерията. За поддръжката на тази армия се налага да бъдат наложени изключително високи данъци, събират се дарения от населението, изземват се храни, държавните разходи са намалени до минимум, не се изплащат заплати, както и лихвите по външните дългове (Отоманския дълг). Кемалистите се опасяват, че партизанските отряди, предимно селски по състав, могат да предизвикат проблеми, поставяйки във военно време искания за преструктуриране на поземлената собственост. За да предотвратят това, националистите обявяват тяхното разпускане, след което повечето партизани преминават в редиците на турската национална армия. Част от тези, които оказват съпротива са разоръжени и разбити, останалите доброволно се вливат в редовната войска.
На 10 януари 1921г. в сражение край с. Иньоню новосформираната турска армия спира гръцките войски. Тази турска победа има голямо значение и широл обществен отглас във вътрешен и външен план. Във вътрешнополитически смисъл тя повишава авторитета на кемалистите в Националното събрание и спомага за масовизирането на кемалисткото движение. В международен аспект държавите от Антантата трябва да се съобразяват с турското националноосвободително движение като с реална сила. През февруари 1921г. в Лондон се открива международна конференция с участието на делегати и от Анкара. Конференцията завършва безрезултатно – Анкара не отстъпва от Националния обет, а съглашенците държат за прилагането на Севърския договор, но de facto правителството на Мустафа Кемал бива признато от съглашенците.
Междувременно турската национална армия небира сили. След победата при Иньоню към нея започват да се стичат все повече доброволци. Съгласно приятелски договори, Кемалистка Турция получава от Съветска Русия още през лятото на 1920г. 6000 пушки, 1млн. Патрони, 7600 снаряда, 200,6кг. Злато на кюлчета. През следващшата 1921г. тази помощ придобива следните размери: 33 275 пушки, около 58млн. Патрони, 327 картечници, 54 артилерийски оръдия, около 13 000 снаряда, 1500 саби, 20 000 противогаза, два морски изтребителя и други военни материали. Освен това Съветска Русия отпуска на Турция финансова помощ от 10млн. Рубли, които превежда на вноски до 1922г.
След победата при Иньоню новото настъпление на турската армия завършва с неуспех. Гръцката армия печели сраженията при Аслъханлар и Думлупънар. Става ясно, че новата турска армия все още не е готова да води успешни настъпателни операции. От това се възползват гърците, които преминават в настъпление през юни 1921г. и превземат стратегически важните градове Кютахия, Ескишехир и Афйон. Турците са принудени да отстъпят на изток от река Сакария и да се укрепят само на 50км. пред Анкара. Приближаването на гръцката армия толкова близо до Анкара поставя Националните сили в критично положение. При тази изключително сложна обстановка Великото национално събрание на Турция търси изход в назначаването на Мустафа Кемал за главнокомандващ на въоръжените сили с неограничени пълномощия за три месеца. По този начин в неговите ръце се съсредоточава цялата гражданска и военна власт.
Мустафа Кемал се обръща към турския народ с призив за безпрецедентна пожертвователност. Населението подпомага армията с всички възможни средства. Създават се реквизиционни комисии, които събират до 40% от н аличните хранителни продукти, облекло, транспортни средства и пр. Изисква се от всички в тридневен срок да предадат наличното оръжие, намиращо се в тях. Всички шивашки, железарски и други работилници са поставени в услуга на армията. Създават се “Съдилища на независимостта” за контрол над реквизиционните комисии. Обявена е пълна мобилизация – всички боеспособни мъже от 18 до 55 години са мобилизирани в армията. На фронта се прехвърлят всички военни резерви, дори оръдията от Карската крепост.
От своя страна Гърция се подготвя за превземането на Анкара и прехвърля на фроинта при р. Сакария нови свежи сили от Източна Тракия и вътрешността на страната. Крал Константин застава начело на гръцката армия преди щурма към Анкара (макар че реално войските се командват от генерал Папулас). От 23 август до 13 септември 1921г. при река Сакария се води най-решителната битка на фронт дълъг 100км. В хода на сраженията турците хвърлят около 105 000 войници срещу 120 000 гърци. Боевете се развиват с променлив успех и за двете страни – атаки се редуват с контраатаки (Сраженията са изключително кръвопролитни, местните разказват, че в продължение на няколко дни водите на реката били обагрени с кръв). В крайна сметка на 9 септември 1921г. турската армия преминава в решително настъпление и след неколкодневни боеве отхвърля гръцките сили на запад от река Сакария, с което ликвидира опасността за Анкара и за новата турска държава.
Победата при река Сакария има изключително важни военни и политически последици. След това съкрушително поражение гръцката армия вече не е в състояние да води настъпателни военни действия и преминава в отбрана. Сакарийската победа съдейства много за укрепването на международния авторитет на Кемалистка Турция. Засилват се противоречията сред страните от Антантата, тъй като никоя от тях вече не се съмнява в крайния успех на турската армия. Франция и Италия изтеглят окупационните си сили и връщат на Турция териториите, анексирани по силата на Севърския договор.
Това дава възможност на анкарското правителство да прехвърли всичките си въоръжени сили срещу Гърция и Англия.
Кемалистка Турция получава и друго външно признание – на 23 октомври 1921г. в Карс е подписан договор за дружба и братство със Съветска Русия, от която кемалистите вече получават значителна финансова и военна помощ. Според условията на договора Турция отстъпва на Съветска Русия град Батуми с прилежащата му област, а в замяна получава градовете Карс и Ардахан, съответно от Армения и Русия. С тази спогодба на практика се нарушават клаузите на Севърския договор, определящи Източен Анадол като територия, принадлежаща на Армения
Победата при река Сакария причинява на турската армия големи човешки и материални загуби (3250 убити, 13 800 ранени, 5070 изчезнали) Докато те се възстановяват и турската армия премине отново в настъпление изминава почти една година. Имайки предвид решителния характер на предстоящото настъпление, както и тежкото състояние на гръцката войска, турското командване се подготвя търпеливо и много старателно. Западният фронт е реорганизиран и там се съсредоточават две армии, като командният им състав се попълва с кадрови офицери, постоянно прииждащи от Истанбул в Анкара.
На 26 август 1922г. турската армия преминава в решително настъпление и пробива на няколко места гръцката отбрана. Един след друг падат градовете Ескишехир, Кютахия, а при Думлупънар, близо до Афйон, основните сили на гръцката армия са разбити и обърнати в бягство към егейските пристанища, където те се надяват да бъдат прехвърлени с кораби на Антантата на гръцка територия. На 9 септември 1922г. турската армня освобождава Измир. В резултат на 22-дневните боеве целият Анадол е освободен от гръцки войски, които оставят на полесраженията много ранени и пленени, както и огромно количество бойна техника и военни материали.
Турската армия напредва към Дарданелиет и Истанбул, но до стълкновение със силите на Антантата в района на проливите не се стига. На 11 октомври 1922г. в гр. Мудания на Мраморно море е подписано примирие мажду Съглашението и Нова Турция. По силата на това примирие военните действия между Турция и Гърция се преустановяват, а гръцките войски се задължават в 15-дневен срок да напуснат Източна Тракия. Останалите сили на Антантата се задължават в 30-дневен срок да напуснат турската територия. В Източна Тракия се възстановява турската администрация и се настанява 8-хилядна турска жандармерия. До подписването На окончателния мирен договор ограничен контингент от силите на Антантата остават в зоната на Проливите.
За подписването на окончателен мирен договор се свиква международна конференция в Лозана, Швейцария. Предвидено е конференцията да бъде открита на 13 ноември 1922г., но поради неявяване на участници от страна на Антантата, откриването е отложено за 20 ноември. Този израз на грубо неуважение към турската делегация предизвиква протестната нота на нейния ръководител Исмет паша. В крайна сметка конференцията е открита. Турската делегация е получила директива от анкарското правителство, за отстояване на определени позиции. От нея става ясно, че правителството е непреклонно по три въпроса: отделянето на територии в Източен Анадол за арменска държава е немислимо; режимът на капитулациите, наложен на Османската империя, трябва да бъде отменен, както и всички ограничения на армията и флота. Ако по тези въпроси не се стигне до споразумение, турското правителство е готово да прекъсне преговорите, защото всяко друго решение би накърнило националната независимост. По останалите въпроси, предвидени за обсъждане на Лозанската конференция, турското правителство повече или по-малко проявява готовност за компромисни решения.
Въпреки това преговорите не протичат гладко и след остри противоречия относно някои спорни въпроси, конференцията временно прекъсва своята работа на 4 февруари 1923г. Турската делегация продължава да сондира мненията на страните участнички, а междувременно турската армия се подготвя за евентуално настъпление към Проливите и Тракия, както и към Мосул. В края на краищата и двете страни се убеждават, че от подновяване на военните действия загубите ще са много по-големи, колкото от подписването на договор в резултат на взаимни компромиси.
На 23 април 1923г. Лозанската окнференция възобновява своята работа. На този втори етап се намиратъ взаимноприемливи решения на почти всички спорни въпроси. Така например срещу оставането на Караагач в турска територия турското правителство се отказва от исканията си за военни репарации към Гърция, а решението за бъдещето на Мосул се отлага за по-късна дата.
На 24 юли 1923г. е подписан Лозанският мирен договор. Той се състои от 143 основни члена и 17 отделни протокола. Въпросите, включени в основния договор са обособени в 4 раздела:
1. Политически въпроси – територия, поданство и малцинства
2. Финансови въпроси
3. Икономически въпроси
4. Транспорт и здравеопазване
Въпросите, свързани с държавните граници, са решени по следния начин: на турско-гръцката граница Караагач и неговата околност остават в рамките на турция. Островите на изхода на Дарданелите – Имроз, Бозджаада и Тавшан също. Островите Мидилли, Сакъз и Сисан преминават под гръцка юрисдикциям като Гърция се задължава да ги демилитаризира.
Анексираният от Англия в началото на Първат асветовна война остров Кипър остава под английско владение, като на турското население се признава правото в течение на две години да получи турско поданство и при желание да се изсели в Турция.
12-те Додеканезки острови и остров Родос остават за Италия.
Гранижата със Сирия остава тази, определена от Турско-френският договор, подписан на 20 октомври 1921г. в Анкара.
Окончателното определяне на турско-иракската граница се отлага с 9 месеца, като през това време Турция и Англия трябва да решат спорния въпрос за Мосул.
Кавказката граница не е предмет на преговорите в Лозана, тъй като тя е определена с Московския турско-руски договор от 16 март 1921г., както и от договора от Карс от 23 октомври 1921г.
Отменен е режимът на капитулациите (юридически, финансови, икономически и търговски), както и произтичащите от тях последици. Ликвидира се финансовият контрол на Великите сили над Турция. След кратък буферен период всички чуждестранни търговски учреждения в турция следва да бъдат подчинени на турското законодателство.
Всички немюсюлмански малцинства като турски поданици имат правото да поддържат на свои разноски собствени училища и различни благотворителни, религиозни и социални институти. Вселенската гръцка патриаршия остава в Истанбул, при положение че не се занимава с политическа дейност. Голяма част от гръцкото население в Турция и от турското в Гърция подлежи на обмен. Изключение се прави за гърците в Истанбул и островите Имроз и Бозджаада, както и за турциет в Западна Тракия. От 1 май 1923г. започва да се осъществява обменът на население между двете страни, съгласно Лозанското споразумение от 30 януари 1923г.
Турция се освобождава от задължението да изплаща военни репарации за Първата световна война, Гърция се освобождава от съответните за Гръцко-турската война.
Договорът от Лозана определя и режима на Проливите. Приема се свободното преминаване на кораби в мирно и военно време. За контролиране на споразумението за Проливите се създава специална международна комисия под председателството на турски представител и с участието на английски, френски, италиански, японски, български, гръцки, румънски, руски и сръбски представители. Проливите се демилитаризират, като Турция запазва правото да поддържа в региона 12-хиляден военен контингент за защита на Истанбул.
Лозанският мирен договор е дипломатически завършек на освободителната война на турския народ, в резултат на която на мястото на разпадналата се Османска империя се създава новата турска държава. Турция е единствената победена страна в Първата световна война, която успява да отхвърли наложения й от Парижката мирна конференция диктат и със силата на оръжието да защити своите национални интереси, а в нейния случай и самото си съществуване като независима държава. С Лозанския договор Великите сили и другите държави признават суверенитета и независимостта на Нова Турция, обособена в границите, признати от “Националния обет”. След Лозанския мирен договор Република Турция заема достойно място на световната политическа сцена.
В Турция договорът е последван от избори за Велико национално събрание, спечелени изцяло от кемалистите. Новото ВНС открива своите заседания през август 1923г. По същото време Мустафа Кемал и неговите поддръжници създават Народнорепубликанската партия. Тази партия в следващите две десетилетия ще бъде единствената управляваща сила и ще тласне Република Турция по пътя на модернизацията във всички сфери на обществения и политически живот, и на превръщането й в модерна и прогресивна светска държава.
.....
Изготвил: Виктор Владев
Международни отношения
Източници:
- Кръстьо Манчев – “История на Балканите”
- Дженгиз Хаков – “История на Турция през XX век”
- Едгар Хьош – “История на Балканските страни”
- Ив Лакост – “Геополитически речник на света”
- Wikipedia – текстови материали, исторически карти
http://en.wikipedia.org/
- CIA – The World Factbook http://www.cia.gov/cia/publications/fac ... os/am.html
Според постановленията на Мудроското примирие се прекратява всякакво турско присъствие в района на Закавказието, Източна Персия, Сирия, Ливан, Йордания, Палестина, Ирак. Установява се съглашенски контрол над Босфора и Дарданелите, над пристанищата и целия турски военноморски флот, над средствата за съобщения и телекомуникационните връзки. Турската армия е демобилизирана а военните й запаси са предадени на съглашенците. Освен това те получават правото да окупират всеки турски стратегически обект по собствено усмотрение.
Скоро след подписването на Мудроското примирие започва и практическото разпокъсване на империята. Френски, английски и италиански войски окупират областта на Проливите и Истанбул и поставят под свой контрол пристанища, укрепления, съобщителни средства и т.н. Съглашенски военни кораби заемат позиции срещу султанския дворец Долмабахче на брега на Босфора. Англия и Франция си поделят арабските територии на империята – Франция окупира Сирия и разполага войски в областта Киликия в Югоизточен Анадол; Англия получава Ирак и окупира територии в Източен Кюрдистан. Съществуващата вече само проформа Османска империя губи важни стратегически градове като Мосул в Ирак и Александрета (Искендерун) на брега на Средиземно море. Италия пък взема Югозападен Анадол заедно със средиземноморските пристанища; остров Родос и Додеканезките острови тя е окупирала още през 1911г.. В разграбването на османските територии се включва активно и Гърция, която претендира за Източна Тракия и Цариград, както и за териториите по Западното крайбрежие на Мала Азия, където според гръцката версия има компактно гръцко население. На 15 май 1919г. гръцките войски поемат контрола над Измир и прилежащата му област от силите на Антантата и започват масови погроми и насилия над местното турско население
Междувременно султан Мехмед VI и неговото правителство в Истанбул са принудени да се подчиняват на всички искания на страните-победителки. Всъщност с действията си те подсказват, че не проявяват и желание да се противопоставят на унищожителните за империята стремежи на съглашенците. По своята същност Мудроското примирие представлява практическа едностранна капитулация на Османската империя пред Съглашението. Реално в този момент султанът вече не властва над империята, тъй като тя на практика вече не съществува. Това статукво следва да получи международна санкция и за целта е свикана конференция на държавите от Антантата в Сан Ремо, на която е изготвен проектът за мирен договор с Турция.
На 20август 1920г. в Севър, близо до Париж, е подписан договорът между Антантата и султанското правителство. Съгласно неговите клаузи Проливите следва да бъдат поставени под контрола на международна комисия, да бъдат демилитаризирани и отворени за гражданско, търговско и военно корабоплаване по всяко време. Източна Тракия без Истанбул, Измир и околността, както и някои острови в Егейско море преминават в границите на Гърция. Сирия и Ирак преминават като подмандатни територии под юрисдикцията съответно на Франция и Великобритания. Югозападен и Югоизточен Анадол попадат в сферата на влияние съответно на Италия и Франция, Източен Кюрдистан попада в британската зона. В Източен Анадол, с активното застъпничество на САЩ и президента Удроу Уилсън се създава Арменска държава. За по-късен етап се предвижда създаването и на независима Кюрдска държава, включваща в територията си и Мосулския вилает. Крайбрежието на Мраморно море и Проливите се демилитаризира, като Турция запазва правото да поддържа петнадесетхиляден гарнизон в Истанбул за защита на столицата.
Севърският договор предвижда драстично съкращаване на турската армия – до не повече от 50 700 войници, от които 700 – султанска гвардия, 35 000 – жандармерия и 15 000 – специални части. На страната се забранява да поддържа военноморски флот. Създава се специална комисия от Антантата за контрол на турските въоръжени части. Друга комисия трябва да установи финансов контрол над страната. Севърският договор узаконява бруталното разграбване и омаломощяване на турската държава.
Турция плаща изключително скъпо поражението си в Първата световна война. Победителите от Съглашението не просто разпределят помежду си имперските й владения, те поставят под реална заплаха самото съществуване на турската държава. Около една пета от дванадесетмилионното население на страната – една четвърт от мъжкото население и една трета от годните за военна служба са убити. В края на войната турската армия е тотално разбита и дезорганизирана и възлиза на не повече от 43 000 души – по-малко дори и от предвиденото в изключително рестриктивните клаузи на Севърския договор.
Прекалено и неадекватно суровите постановления на Севърския договор логично подтикват турския народ към спонтанна съпротива. При новите политически реалности турската нация вече не се бори срещу освободителните движения на другите подвластни народи в рамките на империята, а за първи път се налага да води борба за собствената си независимост.
Турското националноосвободително движение възниква в тези части на Анадола, в които се формира основното ядро на турската нация. Предпоставки за такова движение възникват още по време на Първата световна война, когато започва масово дезертьорство, прерастнало в партизанско движение, насочено срещу германското военно присъствие и младотурските власти. Антивоенното движение в страната придобиват особено масови размери през 1918г. – антигермански настроения обхващат и офицерските кадри, в някои градове се провеждат антиправителствени демонстрации, започват селски и военни бунтове. Последвалата сле излизането на Турция от войната окупация от страните от Съглашението, съпроводена с повсеместни грабежи и насилия, предизвиква нова вълна на недоволство и подем на освободителната борба на турския народ – организират се митинги, появяват се комитети на отбраната, създават се милиционерски части и партизански отряди, започва партизанска война.
Основна движеща сила на турското националноосвободително движение е селячеството. Отначало борбата на селските маси има стихиен характер и е насочена срещу местните власти и жандармерията. След идването на съглашенските окупационни сили селското движение постепенно прераства в национално, по силата на обстоятелствата борбата срещу окупаторите се слива с борбата за ликвидиране на социалната експлоатация от феодален тип.
Националноосвободителното движение в страната възглавява анадолската буржоазия. Още по време на войната тя се превръща в значителна политическа сила. Първоначално тя е доста умерена, не оглавява селското движение, задържа разгръщането на революционните действия, възлага надежди на султанското правителство и на великодушието на победителите. Действителността, обаче, опровергава позицията на буржоазията и тя в крайна сметка застава начело на националноосвободителното движение.
Изразител на идеите на анадолската буржоазия и движение става турската патриотична интелигенция. Успоредно с нарастването на опасността от разпокъсване на страната върви и организирането на буржоазно-патриотичните сили. Още в края на 1918г. възникват организации за защита срещу чуждата окупация – Дружество за защита правата на Тракия, Дружество за защита правата на Измир, Дружество за защита правата на източните вилаети и др. До пролетта на 1919г. дружествата за защита на правата възникват в почти всичкивилаети на Анадола.
Военните не остават настрана от стихийно започналата Освободителна война на турския народ. Много от тях, преоблечени в цивилни дрехи, агитират сред населението за необходимостта от съпротива срещу чуждестранните окупатори. Дезертирали войници се включват в частите на милициите и партизанските отряди. В повечето случаи офицерите, вместо да предадат оръжието и боеприпасите на разформированита военни части на окупационните власти, предварително ги изнасят от арсеналите и ги предават на партизаните. Обикновено преоблечени в цивилни дрехи офицери командват партизанските отряди и части на милицията, а там където командирът е цивилен, помощникът му задължително е военен. Така създадените в различни части на Анадола партизански отряди и милиционерски части за съпротива образуват так анаречените “национални сили” (Куваи миллие)
В края на 1918г. и през първата половина на 1919г. обаче все още няма единна организация, способна да възглави националноосвободителното движение в Турция. Такава организация се създава през втората пловина на 1919г. и се свързва с името на Мустафа Кемал Паша, наречен по-късно Ататюрк (баща на турците) (1881 – 1931), роден в Солун, представител на военната интелигенция, доказал се като изключително способен военачалник в битката за Галиполи (април 1915г. – януари 1916г.), където е командващ на дивизия, както и в сражения срещу италианците в Итало-турската война (1911 – 1912), срещу българите през 1912г. по време на Първата балканска война.
След като се убеждава в Истанбул, че султанското правителство няма намерениеда се противопостави н аокупаторите от Антантата, Мустафа Кемал решава да замине за Североизточен Анадол и оттам да организира съпротивата. Той успява с помощта на свои привърженици и приближени в султанското правителство и военното министерство да си издейства назначение като инспектор на Трета армия (командващ с много големи пълномощия), за да възстанови мира и спокойствието в Североизточен Анадол. Тук на М. Кемал са подчинени вилаетите Трабзон, Ерзурум, Сивас и Ван, санджаците Ерзинджан и Самсун; корпусните командири във вилаетите Диарбекир, Битлис, Елязък, Анкара и Кастамону се даздължават да му помагат при изпълнение на служебните му задължения. Заповедта за новото назначение на Мустафа Кемал паша се одобрява от султан Махмед VI (Вахидеттин) и Великия везир – Ферит паша. По този начин те отстраняват от Истанбул един прославен и много популярен генерал, който открито не следва раболепния модел на поведение на правителството и заплашва да усложни отношенията с Антантата.
На 19 май 1919г. Мустафа Кемал паша със своя малък щаб пристига с кораб в черноморското пристанище Самсун. Там се свързва със своите съратници Али Фуат, командир на 20-ти корпус в Анкара, и Кязим Карабекир – командир на 15-ти корпус в Ерзурум. С тяхна помощ М. Кемал се заема да организира и консолидира всички съпротивителни сили в Анадола, и да създаде единен национален център на Освободителната война. Кемал установява контакт с патриотичните организации, с представители на различни слоеве от населението, на местниъе първенци (ешрафа) и богослови (улема), които имат голямо влияние върху населението и съответно чрез агитация биха оказали безценна помощ на каузата на Кемал.
През юни 1919г. в град Амася Кемал провежда тайно събрание с някои командири, на което се обсъжда създалата се обстановка в страната и мерките, които трябва да се вземат за борбас чуждите окупатори. Решенията на това събрание се оформят в специален циркуляр, който на 22 юни 1919г. е изпратен до всички военни и граждански ръководители в Анадола и Източна Тракия. Основното съдържание на този циркуляр се свежда до следното: териториалната цялост и независимост на нацията е в опасност, Централното правителство в Истанбул не може да изпълнява своите функции, притиснато от Антантата; независимостта може да бъде извоювана с твърдата решимост на самата нация; за намиране на изход от създалото се положение е необходимо създаването на национално представителство; решеное да се свика национален конгрес в гр. Сивас – за целта всеки вилает трябва да изпрати по трима делегати, ползващи се с доверието на нацията; и накрая – това решение да се пази като национална тайна. С издаването на този циркуляр участниците в тайното събранние правят първата крачка към организирането на националната съпротива.
От 23 юли до 7 август 1919г. в Ерзурум се провежда конгрес на дружествата за защита на правата от Източен Анадол под председателството на Мустафа Кемал. Обсъжда се въпросът как да се предотврати разпокъсването на Турция и се избира Представителен комитет като ръководен орган. Негов председател е М. Кемал
Следващата сериозна стъпка в създаването на ръководен център на съпротивата е Сиваския конгрес на дружествата за защита на правата, състоял се от 4 до 12 септември 1919г. този конгрес се превръща в най-висш форум на всички вилаети в Анадола и Тракия. Провъзгласено е образуването на общотурско дружество за защита правата на надола и Румелия и е избран нов Представителен комитет от 13 души, отново оглавен от Мустафа Кемал. Конгресът приема и разгърната програма на турското националноосвободително движение. Основните положения в тази програма са следните: приемат се границите на Турция, фиксирани с Модруското примирие; в рамките на тези граници всички райони представляват единно цяло. Преминава се към общо противопоставяне на опитите за разделяне на турската държава и създаването върху нейна територия на Арменска и Кюрдска държава, както и съпротива срещу отдаването на териториии на Гърция; отхвърляне на всякакви предложения за разпокъсване на родината; свикването на парламента за да се определи бъдещето на нацията и за да се сложи край на безконтролността на султанското правителство в Истанбул.
През лятото и есента на 1919г. в Турция фактически се устаниовява двувластие – султанско правителство начело с Ферид паша в Истанбул и Сиваски Представителен комитет начело с Мустафа Кемал. По това време кемалистите все още не се обявяват открито против султана. Обяснение на този факт следва да се търси в нееднородния състав на формиращия се националноосвободителен фронт в Турция. Освен турската национална буржоазия от Анадола, в движението се включва и мюсюлманското духовенство, което държи за запазване на властта на халифа и за отстояване на своите привилегии. Към кемалисткото движение се присъединяват и някои младотурски офицери, които се надяват с негова помощ отново да се върнат на власт. Всички тези сили малко или много са свързани със султана-халиф. С това е принуден да се съобразява и Мустафа Кемал, затова националното движение съсредоточава главния си удар срещу чуждите окупатори, което съответства и на интересите на турската национална буржоазия.
Щадейки султанската институция, кемалистите обаче не щадят султанското правителство и през есента на 1919г. съсредоточават атаките си срещу него. При това представителният комитет на М. Кемал пристъпва към арестуване на някои губернатори и овладява държавния апарат в Анадола. Правителството на Ферид паша в Истанбул губи почва и бива сменено . новото правителство на Али Риза паша приема предложенията на кемалистите за свикване на турско национално събрание. Провеждат се парламентарни избори, спечелени от кемалистите. От съображения за сигурност Мустафа Кемал не заминава за Истанбул а се установява в Анкара, откъдето контролира дейността на Движението.
В началото на 1920г. в Истанбул започва своята работа туркият парламент, в който кемалистите имат преобладаващо мнозинство. На 28 януари парламентътприетма т.нар. “Национален обет”, чрез който се потвърждават решенията на конгресите в Ерзурум и Сивас. Приема се тържествена декларация за независимост на Турция в границите на турската нация (границите според Мудроското примирие). През март в правителството са включени дейци близки до кемалистите. На практика кемалисткото движение постепенно овладява освен Анадола също и Истанбул.
Логично това нарушава сериозно плановете и интересите на султана и Антантата. Съглашенците не закъсняват и реагират решително на предизвикателството. На 16 март 1920г. Истанбул официално е окупиран от английси войски, превзети са казарми, учреждения и пр. Десетки депутати от Националното събрание са арестувани, парламентът е разпуснат, правителството на Али Риза паша е свалено и велик везир отново става Ферид паша. Султанът и Високата порта се обединяват с окупационната власт за смазване на кемалисткото движение. Опирайки се на Англия, Истанбул започва открита война срещу Анадола. Мустафа Кемал е обявен за престъпник, издадена му е смъртна присъда задочно, а движението му е обявено за метеж и национално предателство.
С това завършва относително мирният период в отношенията между кемалистите и официалната власт. Кемалистите свикват свой парламент в Анкара и го провъзгласяват за Велико национално събрание на Турция. ВНСТ открива първото си заседание на 23 април 1920г. и се обявява за единствената законна власт в Турция. Междувременно султанът набира “халифска армия”. Султанската и английска агентура организира провокативни антикемалистки бунтове в Анадола. Още след първите сблъсъци с националното опълчение обаче халифската армия се разпада, а метежите са потушени убедително.
След провала на султанската армия Антантата преминава към пряка интервенция. През юни 1920г. една гръцка армия започва настъпление в Анадола като завзема Бурса, докато друга настъпва в Тракия и превзема Одрин. Антантата иска от кемалистите бърза капитулация, а от султанското правителство – подписване на Севърския договор. Каузата на кемалистите е поставена на огромно изпитание – заобиколени отвсякъде с врагове, те нямат международно признание, въоръжените им сили са с разнороден състав и в тях възникват вътрешни неразбирателства, а междувременно от запад настъпва гръцката армия.
Голямо предимство за каузата на кемалистите обаче е, че в лагера на Антантата няма единство. Франция и Италия недоволстват от твърде засилените позиции на Великобритания в Турция и Близкия изток. В подкрепа на турското национално движение се обявява турското население в подмандатните територии на Англия и Франция, към Анкара започват да се стичат помощи от Близкия изток, както и от Съветска Русия.
В тази критична обстановка абсолютно наложително е сформирането на турска национална армия, която да спре гръцкото настъпление. С нейното организиране се заема Исмет бей, полковник, командващ западния фронт срещу настъпващата гръцка армия. Кемалистите са изправени пред големи трудности в изпълнението на тази задача, тъй като съществуващата военна база е твърде недостатъчна за изграждането на боеспособна армия. Единствено 15-и корпус в Ерзурум под командването на Кязим Карабекир отговаря на необходимите условия. Не достигат и финансови средства за набирането, въоръжаването, екипирането и поддръжката на армията. Още по-голям проблем е, че няма откъде да се набавят необходимите средства. Въпреки това кемалистите се заемат с трудната задача. Обединени са милицията, остатъците от бившата османска армия в Анадола и жандармерията. За поддръжката на тази армия се налага да бъдат наложени изключително високи данъци, събират се дарения от населението, изземват се храни, държавните разходи са намалени до минимум, не се изплащат заплати, както и лихвите по външните дългове (Отоманския дълг). Кемалистите се опасяват, че партизанските отряди, предимно селски по състав, могат да предизвикат проблеми, поставяйки във военно време искания за преструктуриране на поземлената собственост. За да предотвратят това, националистите обявяват тяхното разпускане, след което повечето партизани преминават в редиците на турската национална армия. Част от тези, които оказват съпротива са разоръжени и разбити, останалите доброволно се вливат в редовната войска.
На 10 януари 1921г. в сражение край с. Иньоню новосформираната турска армия спира гръцките войски. Тази турска победа има голямо значение и широл обществен отглас във вътрешен и външен план. Във вътрешнополитически смисъл тя повишава авторитета на кемалистите в Националното събрание и спомага за масовизирането на кемалисткото движение. В международен аспект държавите от Антантата трябва да се съобразяват с турското националноосвободително движение като с реална сила. През февруари 1921г. в Лондон се открива международна конференция с участието на делегати и от Анкара. Конференцията завършва безрезултатно – Анкара не отстъпва от Националния обет, а съглашенците държат за прилагането на Севърския договор, но de facto правителството на Мустафа Кемал бива признато от съглашенците.
Междувременно турската национална армия небира сили. След победата при Иньоню към нея започват да се стичат все повече доброволци. Съгласно приятелски договори, Кемалистка Турция получава от Съветска Русия още през лятото на 1920г. 6000 пушки, 1млн. Патрони, 7600 снаряда, 200,6кг. Злато на кюлчета. През следващшата 1921г. тази помощ придобива следните размери: 33 275 пушки, около 58млн. Патрони, 327 картечници, 54 артилерийски оръдия, около 13 000 снаряда, 1500 саби, 20 000 противогаза, два морски изтребителя и други военни материали. Освен това Съветска Русия отпуска на Турция финансова помощ от 10млн. Рубли, които превежда на вноски до 1922г.
След победата при Иньоню новото настъпление на турската армия завършва с неуспех. Гръцката армия печели сраженията при Аслъханлар и Думлупънар. Става ясно, че новата турска армия все още не е готова да води успешни настъпателни операции. От това се възползват гърците, които преминават в настъпление през юни 1921г. и превземат стратегически важните градове Кютахия, Ескишехир и Афйон. Турците са принудени да отстъпят на изток от река Сакария и да се укрепят само на 50км. пред Анкара. Приближаването на гръцката армия толкова близо до Анкара поставя Националните сили в критично положение. При тази изключително сложна обстановка Великото национално събрание на Турция търси изход в назначаването на Мустафа Кемал за главнокомандващ на въоръжените сили с неограничени пълномощия за три месеца. По този начин в неговите ръце се съсредоточава цялата гражданска и военна власт.
Мустафа Кемал се обръща към турския народ с призив за безпрецедентна пожертвователност. Населението подпомага армията с всички възможни средства. Създават се реквизиционни комисии, които събират до 40% от н аличните хранителни продукти, облекло, транспортни средства и пр. Изисква се от всички в тридневен срок да предадат наличното оръжие, намиращо се в тях. Всички шивашки, железарски и други работилници са поставени в услуга на армията. Създават се “Съдилища на независимостта” за контрол над реквизиционните комисии. Обявена е пълна мобилизация – всички боеспособни мъже от 18 до 55 години са мобилизирани в армията. На фронта се прехвърлят всички военни резерви, дори оръдията от Карската крепост.
От своя страна Гърция се подготвя за превземането на Анкара и прехвърля на фроинта при р. Сакария нови свежи сили от Източна Тракия и вътрешността на страната. Крал Константин застава начело на гръцката армия преди щурма към Анкара (макар че реално войските се командват от генерал Папулас). От 23 август до 13 септември 1921г. при река Сакария се води най-решителната битка на фронт дълъг 100км. В хода на сраженията турците хвърлят около 105 000 войници срещу 120 000 гърци. Боевете се развиват с променлив успех и за двете страни – атаки се редуват с контраатаки (Сраженията са изключително кръвопролитни, местните разказват, че в продължение на няколко дни водите на реката били обагрени с кръв). В крайна сметка на 9 септември 1921г. турската армия преминава в решително настъпление и след неколкодневни боеве отхвърля гръцките сили на запад от река Сакария, с което ликвидира опасността за Анкара и за новата турска държава.
Победата при река Сакария има изключително важни военни и политически последици. След това съкрушително поражение гръцката армия вече не е в състояние да води настъпателни военни действия и преминава в отбрана. Сакарийската победа съдейства много за укрепването на международния авторитет на Кемалистка Турция. Засилват се противоречията сред страните от Антантата, тъй като никоя от тях вече не се съмнява в крайния успех на турската армия. Франция и Италия изтеглят окупационните си сили и връщат на Турция териториите, анексирани по силата на Севърския договор.
Това дава възможност на анкарското правителство да прехвърли всичките си въоръжени сили срещу Гърция и Англия.
Кемалистка Турция получава и друго външно признание – на 23 октомври 1921г. в Карс е подписан договор за дружба и братство със Съветска Русия, от която кемалистите вече получават значителна финансова и военна помощ. Според условията на договора Турция отстъпва на Съветска Русия град Батуми с прилежащата му област, а в замяна получава градовете Карс и Ардахан, съответно от Армения и Русия. С тази спогодба на практика се нарушават клаузите на Севърския договор, определящи Източен Анадол като територия, принадлежаща на Армения
Победата при река Сакария причинява на турската армия големи човешки и материални загуби (3250 убити, 13 800 ранени, 5070 изчезнали) Докато те се възстановяват и турската армия премине отново в настъпление изминава почти една година. Имайки предвид решителния характер на предстоящото настъпление, както и тежкото състояние на гръцката войска, турското командване се подготвя търпеливо и много старателно. Западният фронт е реорганизиран и там се съсредоточават две армии, като командният им състав се попълва с кадрови офицери, постоянно прииждащи от Истанбул в Анкара.
На 26 август 1922г. турската армия преминава в решително настъпление и пробива на няколко места гръцката отбрана. Един след друг падат градовете Ескишехир, Кютахия, а при Думлупънар, близо до Афйон, основните сили на гръцката армия са разбити и обърнати в бягство към егейските пристанища, където те се надяват да бъдат прехвърлени с кораби на Антантата на гръцка територия. На 9 септември 1922г. турската армня освобождава Измир. В резултат на 22-дневните боеве целият Анадол е освободен от гръцки войски, които оставят на полесраженията много ранени и пленени, както и огромно количество бойна техника и военни материали.
Турската армия напредва към Дарданелиет и Истанбул, но до стълкновение със силите на Антантата в района на проливите не се стига. На 11 октомври 1922г. в гр. Мудания на Мраморно море е подписано примирие мажду Съглашението и Нова Турция. По силата на това примирие военните действия между Турция и Гърция се преустановяват, а гръцките войски се задължават в 15-дневен срок да напуснат Източна Тракия. Останалите сили на Антантата се задължават в 30-дневен срок да напуснат турската територия. В Източна Тракия се възстановява турската администрация и се настанява 8-хилядна турска жандармерия. До подписването На окончателния мирен договор ограничен контингент от силите на Антантата остават в зоната на Проливите.
За подписването на окончателен мирен договор се свиква международна конференция в Лозана, Швейцария. Предвидено е конференцията да бъде открита на 13 ноември 1922г., но поради неявяване на участници от страна на Антантата, откриването е отложено за 20 ноември. Този израз на грубо неуважение към турската делегация предизвиква протестната нота на нейния ръководител Исмет паша. В крайна сметка конференцията е открита. Турската делегация е получила директива от анкарското правителство, за отстояване на определени позиции. От нея става ясно, че правителството е непреклонно по три въпроса: отделянето на територии в Източен Анадол за арменска държава е немислимо; режимът на капитулациите, наложен на Османската империя, трябва да бъде отменен, както и всички ограничения на армията и флота. Ако по тези въпроси не се стигне до споразумение, турското правителство е готово да прекъсне преговорите, защото всяко друго решение би накърнило националната независимост. По останалите въпроси, предвидени за обсъждане на Лозанската конференция, турското правителство повече или по-малко проявява готовност за компромисни решения.
Въпреки това преговорите не протичат гладко и след остри противоречия относно някои спорни въпроси, конференцията временно прекъсва своята работа на 4 февруари 1923г. Турската делегация продължава да сондира мненията на страните участнички, а междувременно турската армия се подготвя за евентуално настъпление към Проливите и Тракия, както и към Мосул. В края на краищата и двете страни се убеждават, че от подновяване на военните действия загубите ще са много по-големи, колкото от подписването на договор в резултат на взаимни компромиси.
На 23 април 1923г. Лозанската окнференция възобновява своята работа. На този втори етап се намиратъ взаимноприемливи решения на почти всички спорни въпроси. Така например срещу оставането на Караагач в турска територия турското правителство се отказва от исканията си за военни репарации към Гърция, а решението за бъдещето на Мосул се отлага за по-късна дата.
На 24 юли 1923г. е подписан Лозанският мирен договор. Той се състои от 143 основни члена и 17 отделни протокола. Въпросите, включени в основния договор са обособени в 4 раздела:
1. Политически въпроси – територия, поданство и малцинства
2. Финансови въпроси
3. Икономически въпроси
4. Транспорт и здравеопазване
Въпросите, свързани с държавните граници, са решени по следния начин: на турско-гръцката граница Караагач и неговата околност остават в рамките на турция. Островите на изхода на Дарданелите – Имроз, Бозджаада и Тавшан също. Островите Мидилли, Сакъз и Сисан преминават под гръцка юрисдикциям като Гърция се задължава да ги демилитаризира.
Анексираният от Англия в началото на Първат асветовна война остров Кипър остава под английско владение, като на турското население се признава правото в течение на две години да получи турско поданство и при желание да се изсели в Турция.
12-те Додеканезки острови и остров Родос остават за Италия.
Гранижата със Сирия остава тази, определена от Турско-френският договор, подписан на 20 октомври 1921г. в Анкара.
Окончателното определяне на турско-иракската граница се отлага с 9 месеца, като през това време Турция и Англия трябва да решат спорния въпрос за Мосул.
Кавказката граница не е предмет на преговорите в Лозана, тъй като тя е определена с Московския турско-руски договор от 16 март 1921г., както и от договора от Карс от 23 октомври 1921г.
Отменен е режимът на капитулациите (юридически, финансови, икономически и търговски), както и произтичащите от тях последици. Ликвидира се финансовият контрол на Великите сили над Турция. След кратък буферен период всички чуждестранни търговски учреждения в турция следва да бъдат подчинени на турското законодателство.
Всички немюсюлмански малцинства като турски поданици имат правото да поддържат на свои разноски собствени училища и различни благотворителни, религиозни и социални институти. Вселенската гръцка патриаршия остава в Истанбул, при положение че не се занимава с политическа дейност. Голяма част от гръцкото население в Турция и от турското в Гърция подлежи на обмен. Изключение се прави за гърците в Истанбул и островите Имроз и Бозджаада, както и за турциет в Западна Тракия. От 1 май 1923г. започва да се осъществява обменът на население между двете страни, съгласно Лозанското споразумение от 30 януари 1923г.
Турция се освобождава от задължението да изплаща военни репарации за Първата световна война, Гърция се освобождава от съответните за Гръцко-турската война.
Договорът от Лозана определя и режима на Проливите. Приема се свободното преминаване на кораби в мирно и военно време. За контролиране на споразумението за Проливите се създава специална международна комисия под председателството на турски представител и с участието на английски, френски, италиански, японски, български, гръцки, румънски, руски и сръбски представители. Проливите се демилитаризират, като Турция запазва правото да поддържа в региона 12-хиляден военен контингент за защита на Истанбул.
Лозанският мирен договор е дипломатически завършек на освободителната война на турския народ, в резултат на която на мястото на разпадналата се Османска империя се създава новата турска държава. Турция е единствената победена страна в Първата световна война, която успява да отхвърли наложения й от Парижката мирна конференция диктат и със силата на оръжието да защити своите национални интереси, а в нейния случай и самото си съществуване като независима държава. С Лозанския договор Великите сили и другите държави признават суверенитета и независимостта на Нова Турция, обособена в границите, признати от “Националния обет”. След Лозанския мирен договор Република Турция заема достойно място на световната политическа сцена.
В Турция договорът е последван от избори за Велико национално събрание, спечелени изцяло от кемалистите. Новото ВНС открива своите заседания през август 1923г. По същото време Мустафа Кемал и неговите поддръжници създават Народнорепубликанската партия. Тази партия в следващите две десетилетия ще бъде единствената управляваща сила и ще тласне Република Турция по пътя на модернизацията във всички сфери на обществения и политически живот, и на превръщането й в модерна и прогресивна светска държава.
.....
Изготвил: Виктор Владев
Международни отношения
Източници:
- Кръстьо Манчев – “История на Балканите”
- Дженгиз Хаков – “История на Турция през XX век”
- Едгар Хьош – “История на Балканските страни”
- Ив Лакост – “Геополитически речник на света”
- Wikipedia – текстови материали, исторически карти
http://en.wikipedia.org/
- CIA – The World Factbook http://www.cia.gov/cia/publications/fac ... os/am.html
Последно промяна от pora_e_priqtel на 06 Юни 2008, 14:49, променено общо 1 път.
Ама ти препитваш по-сериозно и от Колев! 
-
Pu
- Пишете, о, братя
- Мнения: 255
- Регистриран на: 30 Авг 2006, 22:43
- Пол: Жена
- Местоположение: Heaven on Earth Back again Into Under Far in between Through it In it And above...
Завиждам на хората имащи нервите и волята да прочетат горните десетина поста.
Завиждах някога на приетите японистика... сега обаче не см толкова сигурна в тези си недотам красиви чувства.
Завижам на организираните хора... никога нямам време за нищо.
Завиждам на русите, високи, едрогърди мадами. Не см мн равна и ниска, но за сметка на това никак не см руса... Какво да се прави, комплекс.
Завиждам на хората, които са си всеки ден вкъщи и всеки ден се хранят с вкусна домашна манджа. И въобще домашен уют, как се вика.
За истинската, голяма, дъхосекващта, коремосвиваща любов не завиждам. Който я има си е платил цената. Когато см готова да се "бръкна"* и аз толкова, предполагам, ще си дойде и при мен.
*използвано изключително и само в метафоричен смисъл!
Завиждах някога на приетите японистика... сега обаче не см толкова сигурна в тези си недотам красиви чувства.
Завижам на организираните хора... никога нямам време за нищо.
Завиждам на русите, високи, едрогърди мадами. Не см мн равна и ниска, но за сметка на това никак не см руса... Какво да се прави, комплекс.
Завиждам на хората, които са си всеки ден вкъщи и всеки ден се хранят с вкусна домашна манджа. И въобще домашен уют, как се вика.
За истинската, голяма, дъхосекващта, коремосвиваща любов не завиждам. Който я има си е платил цената. Когато см готова да се "бръкна"* и аз толкова, предполагам, ще си дойде и при мен.
*използвано изключително и само в метафоричен смисъл!
Той. Стъпва тихо. Много тихо. Танцува тежко върху горещите парченца кожа. Облизва острието на ножа. Опиянява се и се усмихва. Подръпва завивките на леглото. Сяда на стола, отпуска ръце и гледа как кръвта засъхва по чаршафите. Пее.
-
duh_navodneniq
- Легендарен флуудър
- Мнения: 2683
- Регистриран на: 09 Авг 2005, 12:23
- Местоположение: София/Сливен
- Обратна връзка:
-
duh_navodneniq
- Легендарен флуудър
- Мнения: 2683
- Регистриран на: 09 Авг 2005, 12:23
- Местоположение: София/Сливен
- Обратна връзка:
Завиждам на хората, на които носът им е вирнат винаги нагоре, ноу метър уот. 
Завиждам на хората, които могат да свирят на китара.
Завиждам на хората, които не ги мързи да учат.
Завиждам на хората, които са имали възможност да излязат извън България (от чисто културна гледна точка) и по специално на тези, които са били в Барселона!
П.П. Гауди е гений!
Завиждам на хората, които могат да свирят на китара.
Завиждам на хората, които не ги мързи да учат.
Завиждам на хората, които са имали възможност да излязат извън България (от чисто културна гледна точка) и по специално на тези, които са били в Барселона!
П.П. Гауди е гений!
Тя ми каза, че дракони няма, а после ме заведе в леговището им ...
-
pora_e_priqtel
- Легендарен флуудър
- Мнения: 11699
- Регистриран на: 07 Ное 2004, 21:34
- Специалност: PR
- Пол: Мъж
- Курс: друг
- Местоположение: София
- Обратна връзка:
