Съгласен съм с алхимикът.
Много начинания са се провалили, заради разногласия. Едно такова е инициативата в Студентски съвет да съди СУ заради незаконните такси. В момента само ФМИ е останал на тази позиция и естественно нищо не се случва.
Всички знаем, че българското образование куца с двата крака. Всеки иска да промени нещо. Гласът на студентите обаче остава нечут, заради страх у самите студенти и глухотата на властимащите.
Ще Ви разкажа една история. Тя е автентична и показва какви са били студентите преди в България.
През януари 1907-а година група студенти шумно освиркват княз (тогава) Фердинанд при откриването на Народния театър "Иван Вазов". Защо? Представете си, защото не били поканени на празненството.
Настанал голям смут и обществено оживление. В парламента се разгорял дебат. Спорели дали да затворят университета или не. Накрая един депутат станал и казал, че при подобен случай във Франция, един университет бил затворен. Това променило нещата и Парламентът гласувал СУ да бъде затворен. Това се случило на втория семестър от учебната 1907/1908-а година.
Поразителното за нас е, че университетът не спрял своята дейност. Фактически преподаватели и студенти без въобще да се двоумят се възпротивили на решението и продължили да се събират на академични и всякъкви други съвети. Голяма част от студентите, напълно естествено, заминали да учат в чужбина.
Скоро държавата разбрала, че не може да се справи с вироглавата академична общност. Академичната общност по принцип включва и студентите. В момента в България за нейни представители се считат по-скоро само преподавателите. Та след като не могли да се справят с университетското брожение, депутатите отстъпили и решили следващата учебна година да започне нормално.
Мой преподавател проф. Чакалов разказва, че тогава неговият баща бил студент. По-късно станал и преподавател. Проф. Чакалов заяви веднъж:"След всеки академичен съвет баща ми се връщаше страшно ядостан заради вироглавите студенти в СУ, които постоянно тормозеха преподавателското съсловие с разни претенции".
Трябва да си направим извода от тези автентични разкази.
Първо, съвсем погрешно е да се счита, че овчедушието, апатията, които са характерни за мнозина и студенти и всякъкви хора в България днес съвсем не е българска черта, след като нашите предшественици са могли да демонстрират такъв висок дух.
Второ, явно това е комунистическо наследство, съвсем вредно и порочно. Между другото това не е само българска болест, а на всички постсоциалистически държави. Комунизмът имаше нуждата да налага овчедушието, примирението и апатията, за да се крепи своето алогично устройство.
Мога да Ви разкажа и други истории от онова време, преди 1944-а година, които показват българите като съвсем друг народ, извън общоприетите рамки, в които мнозина по инерция го поставят днес.
Изводът е, че абсурдите от годините на тоталитарно управление ще
продължават да живеят толкова по-дълго, колкото по-дълго ние сме апатични, овчедушни и неинициативни.
Ще Ви препоръчам да потърсите в Интернет материали, има много изследвания по тази тема, за т.нар. Homo Sovieticus. Мнозина специалисти гледат на него като на патология.
Така че примирението, апатията и овчедушието са част от болестта на едно общество и ние сме тези, които трябва да я преборим с успеха в начинания, които са в разрез с апатичните рамки.
Просто трябва да действаме против и винаги да сме критични, когато имаме основание. Не забравяйте, че критичното мислене не се възпитава в българските училища и трябва сами да го открием -
да бъдем критични и против винаги, когато имаме основание. Да изразяваме своето мнение без смущение. Да не се страхуваме. Достойнството на един човек не се заключва между кориците на дипломата.
И за последно. През 1968-а година студентите във Франция се разбунтуват и принуждават националния символ на страната Шарл Де Гол да подаде оставка като президент. Дълго специалистите са се чудили защо всъщност студентите възстанали. Те имало всичко - добър живот, добро образование ... Накрая разбрали, че студентите направили това от скука.
