Любимо стихотворение

[Juliana]

Я маленькая девочка,
я в школу не хожу,
купите мне сандалики:
я замуж выхожу!

п.п. Това е руски ученически фолклор забавна модификация на :

Я маленькая девочка,
я в школу не хожу,
я Ленина не видела,
но я его люблю!

бла бла бла 1-вото ми е любимо

[Catherine]

Едно от любимите ми (те са страшно много, но за да не повтарям стиховете, които са сложили другите...):


* * *
Навеки аз съм негова жена
и негов пръстен пръста ми притяга.
Лицето му излъчва светлина -
подобно шпага.

И двете вежди сключват полукръг,
устата е причастно мълчалива.
А в образа му - древна с древна кръв
трагично се прелива.

И крехък е подобно клонка той,
с едни очи - прекрасно безполезни.
Под веждите му - две крила в покой
тъмнеят бездни.

Душата ми в душата му узна
душа на рицар - царствена и млада.
Такива в съдбоносни времена
изричат станси - и вървят на клада...

Марина Цветаева

[Crematory]

Таз Милена все едно за моя Лорди го е писала...Пусто аз не съм още за почти цяла година брак

[begemot_]

брей никой ли не харесва сатирата?

[Richard B. Riddick]

О,Шипка(не ,не кръчмата...всъщност и тя ,де ,но е конкретния случай не се отнася за нея )

[Catherine]

Ще си позволя и да сложа още едно стихотворение, този път на Емили Дикинсън. Сори, ако превода не ви харесва - аз съм го правила :

***
Аз съм никоя. Ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава значи двама сме.
Но не издавай! Ще ни поучават - знаеш.
Как страшно е да бъдеш някой! -
Как шумно - като жаба -
безкрайно да повтаряш името си
пред възхитена локва!
Е. Дикинсън

[softy]

Тази любов - Жак Превер

Тази любов,
толкова нежна,
толкова яростна,
толкова крехка
и тъжна.
Тази любов,
красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толкова хубава,
толкова пълна със щастие,
с радост
и с присмех,
трептяща от страх като малко дете посред мрака,
и толкова сигурна в себе си
като човек, крачещ спокойно в нощта,
тази любов, навяваща страх у другите хора,
които бледнеят
и почват да шепнат пред нея.
Тази любов,
гонена дълго от нас,
и от нас наранявана, мачкана, бита,
забравяна, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце,
тя е твойта любов,
тя е мойта любов.
Онова, което за нас бе винаги ново
и което не се промени.
Тя е истинска като растение,
тръпна е тя като птица
и като лято – гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме,
да заспиваме,
да се будим отново, да стареем, да страдаме,
да заспиваме пак,
да мечтаем за смърт,
и пробудени пак, да се смеем,
за миг подмладени.
Но тази любов ще остане при нас,
упорита
и жива като желание,
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна като далечния спомен,
студена като късче от мрамор,
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз, цял изтръпнал, я слушам
и викам,
и викам за теб,
и викам за мен,
и я моля
за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам към нея
за теб, и за мен, и за всички останали,
макар непознати:
- Остани,
недей си отива!
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб.
Но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тази земя освен теб.
Недей ни оставя да станем студени
и все по-далечни, все по-далечни.
Дай ни знак, че си жива,
безразлично отгде,
безразлично кога,
дори късно да бъде.
Излез
из леса на нашите спомени,
подай ни внезапно ръка
и спаси ни.

[izvynzemno]

ето две стихотворения на Христо Фотев, които обожавам:
* * *

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

***


Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

[zaharinka]

ето го и моето

Вяра

Ето - аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.



С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!



Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"



За него - Живота -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.



Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.



Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.



Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.



Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?



А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

[Мила]

Ще си позволя и да сложа още едно стихотворение, този път на Емили Дикинсън.

тук още от нея

Когато в черна вечер ставам лош,
когато се разкъсвам от въпроси,
започвам да се питам посред нощ :
Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?
А ти си моя радост и вина,
а ти си мое бъдеще едничко,
единствената топла светлина,
единствената истинска . И всичко.

***

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Eвтим Евтимов

[begemot_]

тая тема за любовни стихотворения ли е?

[Мила]

не мисля така:)
просто на мен тези две са ми най-любими

[begemot_]

БОХЕМСКИ НОЩИ

І
За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
не не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири...
А?

За утре пури ми обричаш,
цената на които пари...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да свием още две цигари...
А?

За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?

това е на дебелянов едно и едно друго от любимите ми то пък е на смирненски

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА


В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян, веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

хм поста стана прекалено дълъг за други иначе много харесвам валери петров

[Циндил-Пиндил]

...

Още едно любимо стихотворение от безсмъртния Вапцаров.
Същото се отнася и за второто стихотворение на twiggy

[Vintersorg]

И то ли е на Вапцаров?